Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Пола тръгна към „Дарлингс“ и си проправи път през блъсканицата към бара. После, с бутилка белгийска бира в ръка, тя се запровира към малкия вътрешен двор в дъното на кръчмата. Навремето там складираха празните каси. Сега заведението можеше да се похвали с поставените в дворчето външни отоплителни лампи и високи коктейлни масички — на това място пушачите можеха да стоят дори посред зима. Тя видя две познати жени и отиде при тях, остави бирата си на масичката и веднага запали цигара.

Поклюкарстваха, посмяха се на един нов телевизионен сериал, чиито героини бяха лесбийки, като избягваха тактично да разговарят на професионални теми. След като изпуши две цигари, Пола допи бирата си, извини се и си тръгна, чувствайки, че е успяла да свали стреса до поносимо ниво.

Когато Пола се прибра, къщата беше потънала в тишина и мрак. Тя остави чантата и ключовете си на масичката в антрето, после се упъти към кухнята, за да изпие още една бира, преди да си легне. Извади една от хладилника и тръгна към задния двор, за да пуши навън. Внезапно нещо в сенките зад бара в кухнята се раздвижи, Пола се стресна и едва не изпусна бирата си.

— Божичко! — възкликна тя и отстъпи крачка назад. Очите й се разшириха уплашено.

— Аз съм — каза Торин, когато силуетът му изплува от сенките.

Пола посегна към ключа и запали лампите под стенните шкафове. В меката им светлина видя, че той е облечен в онова, което в наши дни минава за пижама — развлечени карирани панталони и сива тениска с остро деколте.

— Едва не ми докара инфаркт — упрекна го тя, бутна вратата към двора и я отвори широко.

— Съжалявам — той сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. — Не можах да заспя — посочи полупразната чаша с мляко на бара. — Мама винаги казваше, че млякото помагало на заспиването. Говореше нещо за калция. Но като че ли не върши работа — той се покатери на едно от високите столчета.

Пола излезе пред прага с бутилката бира в ръка, запали цигара и направи гримаса, когато усети лютивия вкус на дима в устата си. Защо човек съзнаваше, че е достигнал дневния лимит на удоволствието от цигарите, едва когато изпушеше една в повече? И какво, по дяволите, можеше да каже на това нещастно хлапе, което да не е някакво ужасно клише?

— Предстои ти да прекараш доста неспокойни нощи — каза тя неуверено. — Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не позволяваш това да те изнервя прекалено. То е естествено. Това е част от скръбта.

— Какво ме очаква, Пола?

Гласът му трепереше.

„Доста неприятности“.

— Няма да те лъжа. Известно време ще ти е много гадно. Ще се чувстваш като жива рана, като че ли някой е одрал вътрешностите ти с лъжица. Ще имаш чувството, че сълзите ти ще рукнат при всяка несъобразително изтървана пред теб дума. Ще ти се струва, че нищо в живота ти няма да бъде наред — никога вече. Но можеш да ми вярваш, всичко това минава. Това не означава, че майка ти вече няма да ти липсва или ще престанеш да я обичаш. Просто по някакъв начин усещането става поносимо.

— Не знам. Ако стане така, това като че ли би означавало, че я предавам.

Тя си спомняше отлично това усещане. Когато колегата й Дон Мерик загина, тя възприемаше всеки ден, в който отиваше на работа, като част от едно непрестанно предателство към паметта му.

— Ако не живееш живота си колкото е възможно по-пълноценно, това би означавало да я предадеш наистина. На пътя ти се е изправило сериозно изпитание, Торин. Когато пред теб се изправи тежък избор, винаги можеш да си зададеш въпроса какво би накарало майка ти да се гордее с теб — Пола си дръпна за последен път и изхвърли полусмачканата цигара в пепелника, чието присъствие Елинор търпеше с нежелание на скъпоценната си веранда. Върна се и седна на стола до него.

— Искам да убия човека, който е направил това с нея — каза той, взирайки се мрачно в млякото си.

— Знам.

— Но по-лошо е съзнанието, че дори ако той се изправи пред мен, няма да мога да го направя. Аз съм просто едно хлапе, Пола. И не мога да направя нищо, за да го накарам да почувства каква мъка е причинил на всички, които я познаваха — той удари с юмрук по плота. — Чувствам се жалък.

— Ние правим всичко по силите си, за да го изправим пред правосъдието. Няма да бъде онова диво правосъдие, което изисква всеки от нас, когато страда, но то ще му отнеме всичко, което за повечето хора придава смисъл на живота — тя постави ръката си върху неговата. — А ти всъщност си по-добре от него, защото си заобиколен от хора, на които не им е безразлично как се чувстваш. А когато ние го заловим, неговите приятели ще се стопят в мрака. Семейството му ще се отрече от него. Той няма да има нищо. Ти винаги ще имаш повече от него.