Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Скот хвърли небрежен поглед през рамо.

— За моята стажантка ли питате? Разбира се.

— Вие за глупак ли ме имате? Стажантка, а? — той се приведе напред, устата му се движеше така, сякаш дъвчеше тютюн. — Това е главен инспектор Джордан — бивш главен инспектор, нали?

— Обърнете внимание на определението „бивш“, сержант Фаулър. Не мисля, че пътищата ни са се пресичали, докато работех в полицията — Карол пристъпи напред с възможно най-чаровната си усмивка.

— А как всъщност да се обръщам към вас? — попита той Карол.

— „Госпожо Джордан“ е напълно задоволително, сержант. Това е името ми. Вече нямам чин.

Той почеса венеца от набола коса на главата си и се смръщи.

— Е, госпожо Джордан, не мога да допусна да присъствате на разговор между арестуван и неговия адвокат. Вие сте цивилна, няма причина да бъдете тук.

— Помагам на госпожа Скот. Подготвям се за кариера в областта на правото, сержант Фаулър. Би било жалко да похабя опита, който натрупах при преследването на престъпници. Ролята ми в случая е само на наблюдател.

— Но вие го познавате. Нали преди работехте с него — той вдигна ръце във въздуха, застрашавайки с този жест копчетата на ризата си. Беше ясно, че търси основателна причина, поради която Карол да не бъде допусната в ареста. — Това не е… подходящо.

— О, дръжте се нормално, сержант. Човек би казал, че сте някакъв неопитен новак — каза Скот. — Аз винаги работя с хора, които познавам отпреди. Днес си свидетел на защитата, утре обвиняем. А кой според вас защитава корумпирани ченгета? Адвокати по криминални дела като мен. Затова престанете да си придавате важност и проявете уважение към госпожа Джордан, задето е избрала нова, интересна кариера.

— Нали не бих могла да предам поверителна информация на защитата?

Карол се запита дали не прекалява, но сержант Фаулър бе видимо облекчен от казаното.

— Ще доведете ли доктор Хил? Колкото по-бързо започнем, толкова по-бързо ще приключим и толкова по-доволна ще бъде главен инспектор Фийлдинг утре сутринта — каза Скот с тон, отхвърлящ всякакви противоречия.

Фаулър се изправи тежко и излезе иззад преградата.

— Можете да ползвате стаята за разпити в дъното на коридора с килиите. Последвайте ме, дами.

Той отвори стоманената врата и тръгна по коридора. Скот се обърна към Карол и й намигна.

— Увертюра и начални акорди — промърмори тя под нос. — Хайде, Карол, да свършим това, за което сме дошли.

Вече нямаше път назад. Месеци наред беше полагала усилия буквално да изчисти Тони Хил от системата си. Сега предстоеше да разбере дали е успяла.

Тони беше свалил сакото си и го беше сгънал под себе си, за да седи по-удобно на леглото. Въпреки че от гледна точка на удобство имаше още много да се желае, поне можеше да седи по турски, облегнал гръб на стената, с относително отпуснато тяло, затворил очи, с ръце в скута. Не знаеше дали ще може да спи седнал, но беше напълно сигурен, че няма да заспи, ако легне на нара. Все пак, окуражен от това, че успя да се сети как е попаднала негова ДНК на жакета на Надя Вилкова, той най-сетне успя да се поуспокои.

Прозорчето във вратата на килията се отвори с остро метално иззвънтяване и го стресна, а после се затвори, преди той да се осъзнае достатъчно, та да разбере какво се случва. После вратата се отвори и сержантът, който го бе довел в килията, застана на прага, с ръце на хълбоците, за да изглежда още по-едър, свъсил заплашително вежди — като по учебник.

— Събуждай се, Хил. Адвокатът ти иска среща с теб.

Тони разбираше думите му, но не можеше да си ги обясни.

— Имам адвокат, така ли?

— Я не ми се прави на интересен. Достатъчни ми бяха другите. Ако нямаше адвокатка, тя нямаше сега да седи в стаята за разпити и да настоява да те заведа там, нали?

„Пола“. Сигурно беше решила да не обръща внимание на думите му и независимо от всичко да му намери адвокат. Не би било зле да поседи в по-удобна стая и да обясни, че всъщност няма нужда от защитник, защото междувременно е намерил начин да обясни основната улика, която хвърляше вината върху него. Така щеше да убие малко време. Затова той протегна крака и стана. Взе сакото си и се опита да нахлузи двата ръкава едновременно, както правеше Мартин Шийн в „Западното крило“. Както обикновено, се оплете. Трябваше да се упражнява по-често, това беше всичко. Срещна погледа на дежурния сержант, който полагаше усилия да не се разкиска.

— Човек има нужда и от хоби — каза Тони, докато излизаше от килията, обзет от чувство на благодарност. Канеше се да се упъти към приемната, където бе опразнил джобовете си, оставяйки съдържанието им на плота, но сержантът застана на пътя му и му посочи една врата в дъното на коридора, която беше открехната.