Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Това поне му показа, че както бе подозирал, довършването на негодните му доставяше истинско удоволствие. Беше подготвил същото за първата, но плановете му бяха осуетени. Беше си представял как го прави, но действителността надмина фантазията. Този момент на тежко опиянение от абсолютна власт, когато животът най-сетне ги напускаше, беше най-хубавото познато му усещане.

Все пак, той беше оптимист. Искаше да вярва, че съвършената съпруга би му доставила също такова удовлетворение, каквото му доставяше съвършеното убийство. Затова опита отново. Но и следващата не я биваше за нищо. Трябваше да предположи. Беше се надявал, че след като е разведена, съпругът й е бил жалко нищожество, а не мъж, и че не й е дал възможност да покаже на какво е способна.

Скоро обаче му стана ясно, че вероятно е разведена, защото като съпруга е пълен боклук. Беше се обнадеждил донякъде, когато опита стека, който тя приготви. Но нямаше как да й прости състоянието на картофите. Ако бе достигнала до тези години, без да се научи как се вари картоф, за нея нямаше надежда. След това сексът беше чиста формалност. Дори да му беше предложила най-вълнуващото сексуално преживяване на света, за нея беше късно да изкупи вината си. На този етап не ставаше за нищо друго, освен да бъде убита.

И въпреки всичко той продължаваше да храни надежди. Сирикит му беше доказала, че е възможно да намери жена, която да отговаря на изискванията му. Това, че последната беше женена, бе добро начало. Стига само да не бе развила лоши навици благодарение на слабохарактерен и търпелив съпруг. За това, че на жените им се разминаваха толкова много неща, той винеше другите мъже. За тях важеше същото, каквото се казваше за кучетата — „няма лоши кучета, има лоши стопани“. Е, той беше добър стопанин. И тази, новата, щеше да се представи най-добре, той го чувстваше в сърцето си.

А сега тя трябваше да научи първия си урок. Господарят беше той. Този път смяташе да я остави по-дълго във фризера. Така че, когато най-сетне я пусне да излезе, тя да бъде наистина благодарна. Опитът му показваше, че благодарността върши чудеса. Същото беше и на работното място. Даваш съвсем малко, но тъй като хората имат много ниски очаквания, получаваш много в замяна. Това беше една от тайните на успеха му. А сега оставаше да го изясни и на жената във фризера.

Приемната на участъка беше лишена от всякакви удобства. Необяснимо защо, тук миришеше на стари сандвичи с кренвирши и на гнили плодове. Зад изподраскания и потънал в безпорядък плот на преградата седеше мъж на средна възраст с тонзура, оградена от набола кестенява коса, и бяла риза, опъната до пръсване върху едрото му тяло. Лицето на дежурния сержант беше цялото в гънки, като на боксер, с провиснала от челюстите плът. Карол почти очакваше той да проточи лиги, докато оглеждаше Бронуен Скот от горе до долу.

— Късничко идвате тази вечер, госпожо Скот — изръмжа той. — Не можахте ли да почакате до сутринта?

— Времето тече, както ви е известно, сержант Фаулър. На клиента ми са повдигнати много сериозни обвинения и се налага да започна работа по възвръщане на доброто му име.

— Странно, той не е споменавал, че има адвокат. Пък и не се е обаждал по телефона, след като го заведохме долу. Да не би телепатията да е едно от многото ви умения?

Скот се облегна на плота и му отправи заплашителна усмивка.

— Струва ми се, че начинът, по който поддържам връзка с клиентите си, не ви засяга. Искам да видя клиента си незабавно. При това в стая за разпит, не в някоя гадна килия, където мирише на урина и повръщано.

Карол си каза, че представлението е впечатляващо, припомняйки си всички онези случаи, когато номерата на Бронуен Скот я бяха изкарвали от кожата. Да бъдеш от една и съща страна на барикадата с нея беше далеч по-забавно.

Сержант Фаулър демонстративно погледна часовника и го свери с големия часовник на стената зад себе си.

— Да видим сега… главен инспектор Фийлдинг иска да проведе разпит в девет, клиентът ви има право на осем часов сън, а вече е единайсет и половина. Което ще рече, че разполагате най-много с един час за разговор с него.

— Ще разговарям с него толкова дълго, колкото е необходимо. Ако това означава, че главен инспектор Фийлдинг ще трябва да промени програмата си утре сутрин, такъв е животът, сержант Фаулър. Е, ще доведете ли доктор Хил?

— Момент — произнесе той бавно и челото му се набръчка. Почеса се под мишницата, после посочи Карол, която стоеше малко по-назад, близо до вратата. — Тя с вас ли е?