Вал Макдърмид - Изгорени мостове

Тони изпъшка и отбеляза с присмех към самия себе си:

— С моите камъни по моята глава, а? — той помълча и се намръщи. — Доста жестоко звучи този израз, не мислите ли?

— Несъмнено — каза Фийлдинг. — Не се опитвайте да смените посоката на разговора ни, доктор Хил.

— Предавам се — каза той и погледна обезсърчено Пола.

Фийлдинг подаде два листа на Пола, която ги постави на масата, обръщайки ги към Тони. Потупа с пръст по единия.

— Това е Надя Вилкова.

После по втория.

— А това е Бев Макандрю. Познаваш ли някоя от тези две жени?

Тони трябваше да признае, че Пола я бива в тази работа. Беше задала въпроса така, че той можеше да отговори честно, без да я забърква допълнително в кашата. За момента не беше в ничий интерес да се разкрива, че го е водила в апартамента на Надя. Това само щеше да размъти допълнително водата. Там той беше си сложил ръкавици, така че не би могло да има отпечатъци от пръстите му, а и не бе правил нищо, в резултат на което да е оставил показателни ДНК-следи. Наистина, двамата би трябвало да не са застрашени от разкриване. Поне засега.

— Не съм сигурен — каза той и придърпа снимката на Надя по-близо към себе си. — Тази жена ми изглежда позната. Всъщност и двете ми се струват познати. Но не мога да преценя къде може да съм ги виждал. Съжалявам — той вдигна очи, с възможно най-невинно безпомощно изражение. — Бев е работела в „Брадфийлд Крос“, нали? Случва се да ме извикат там за психологическа консултация. Имам и работни срещи в тази болница. Възможно е да съм я виждал. Но не мога да бъда сигурен.

Фийлдинг извади други два листа от папката и ги загледа.

— Вие сте единствено дете, нали?

— Какво общо има това с разговора ни?

— Просто отговорете на въпроса ми, моля.

— Да, доколкото ми е известно, съм единствено дете.

— Как така „доколкото ви е известно“?

Той сви рамене.

— Никой не може да бъде напълно сигурен в тези неща. Но аз израснах като единствено дете и нямам причини да предполагам, че истината е различна. Защо ви интересува това?

Фийлдинг постави двата листа пред Тони. Имената в разпечатката бяха скрити под залепени отгоре им листчета.

— Знаете ли какво е това?

Той се вгледа в графиките с острите върхове на ДНК-съвпаденията.

— Прилича ми на ДНК-профили.

— Този е взет от националната база данни. А този — от петно кръв, открито върху жакета на Надя Вилкова. Макар да не сте професионалист, можете да забележите сходствата — каза Фийлдинг. — Съгласен ли сте?

— Не съм експерт в тази област — каза предпазливо Тони. Постепенно започваше да му става ясно, че става дума за нещо много по-сериозно от някакво прецакване на Пола.

— Причината за сходството е наличието на генетична връзка между лицата, на които принадлежат тези профили. Връзка на ниво близко родство. „А“ е майка на „Б“. Можете ли да предположите коя е „А“?

Той срещна нетрепващия, тържествуващ поглед на Фийлдинг.

— Не.

— „А“ е Ванеса Хил. Вашата майка. А това, можем да предположим, е вашият ДНК-профил. Можете ли да обясните откъде се е взела ваша кръв по жакета на Надя Вилкова?

Той изпита чувството, че някой го е ударил с все сила в гърдите. За миг дъхът му спря. После почувства предизвикания от страха прилив на адреналин, изострящ всичките му възприятия. Мозъкът му работеше трескаво, синапсите пулсираха като луди, докато той преравяше спомените си, за да открие в тях тази жена.

Знаеше, че е невинен, следователно отговорът трябваше да е някъде там.

Нямаше представа колко време е минало, когато Пола каза меко:

— Тони? Може ли да отговориш на въпроса, моля? Можеш ли да обясниш откъде се е взела твоя кръв по…

Той я изгледа покрусено и отвърна:

— Нямам никаква представа — гърлото му се беше стегнало, гласът му прозвуча хрипливо.

Фийлдинг поклати глава.

— Бих предположила, че ще се справите по-добре в тази ситуация.

И отново се зае с папката си.

Преди Пола да зададе следващ въпрос, телефонът й изписука. Тя погледна екрана, после го показа на Фийлдинг, която кимна и стана.

— Прекъсваме разпита.

И като кимна на Пола да мине пред нея, тя излезе от стаята. Тони ги изпрати с поглед. За първи път, откакто влезе в участъка на Скенфрит Стрийт, изпитваше истински страх.

— Да му се не види — каза Фийлдинг, когато затвори вратата зад себе си. — Той наистина не разполага с нищо. Няма доказателства, с които да опровергае обвинението, няма извинения, съвсем нищо. Е, да видим какво ни е приготвил вашият приятел доктор Майърс.