Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Ферис извърна поглед и затвори очи. Пак му причерня.

— Как се казва този архитект?

— Забравих. Но е много симпатичен човек. Чакай, сетих се. Казва се Садики, като „приятел“ на арабски. Омар Садики. Симпатяга. Всичките са симпатяги. А и господ ми е свидетел, че имаме нужда от помощ.

Ферис замръзна, все още стискаше здраво очи. Почувства се така, сякаш нещо в центъра на тялото му изведнъж се срина. Беше я изложил на опасност; беше я изцапал с отровата от работата си. Взе ръката й. Не можеше да я погледне. Трябваше бързо да измисли какво да прави, как по-добре да я защити — и в същия този миг реши, че не бива да прави нищо. Ако кажеше нещо — ако я тласнеше в някоя посока, — можеше да изложи на огромна опасност нея, Садики и всичко останало, което имаше значение за него.

— Хей, какво ти става? — попита тя. — Ръката ти е ледена. По-добре да те прибирам. Ти си в шок.

— Да — отвърна Ферис и отново се обърна към нея. — Наистина ми е малко студено. По-добре да тръгваме.

Потеглиха по Царския път. Слънцето вече залязваше и Ферис пусна парното. Алис си играеше с радиото. На Ферис му беше трудно да я погледне. Когато стигнаха в Аман, слънцето беше залязло.

Аман/Вашингтон

През празниците пристигна спешно съобщение от главния инспекторат на ЦРУ — викаха Ферис незабавно в Централата, за да обсъдят „спорен въпрос“. В съобщението не се даваха повече подробности. Ферис изпрати спешно съобщение на Хофман в понеделник, молеше го да му се обади веднага щом отиде на работа. Трябваше да чака обаждането му седем часа. Прочете му съобщението и попита:

— За какво е това, Ед? Изглежда така, сякаш ме разследват.

— Така е — отвърна Хофман. — Току-що научих. Затова се забавих с обаждането. Трябваше да се срещна с разни хора.

— Какво съм направил? — Ферис първо си помисли, че е заради разходните сметки.

— Точно там е проблемът. Не знам и шпионите ми в офиса на главния инспектор не искат да ми кажат. Или не могат да ми кажат. Или може би не знаят, но се съмнявам.

— Можеш ли да го спреш? Не ми е точно до това сега. Ако ще запълваме прозореца ти на двайсет и втори декември, нямаме време за губене.

— Ще опитам. Но следователите са пълни кретени. Отделът за вътрешни разследвания е най-корумпираният полицейски отдел на света: ченгетата ги опандизват, кримките ги пускат на свобода, а междувременно следователите разследват, че някой си е хапнал понички без пари в „Севън — Илевън“. Това са то инспекторите. Доказват мъжеството си, като унищожават агенти. Съжалявам, но е истина.

— Но аз не съм направил нищо лошо. Поне не помня да съм правил. Направил ли съм нещо лошо?

— Боже, надявам се. Но не мога да си спомня нищо точно в момента.

— Не е смешно, Ед. На мен поне не ми е смешно. Какво да правя?

— Трябва да се прибереш. Пронто. Със следващия полет. Говори с тези хора и разбери за какво става дума. После ще измислим как да те измъкнем.

Ферис си помисли за Алис и за Омар Садики и стомахът му отново се сви на топка.

— Наистина не искам да напускам Аман точно сега. Точно се пекат нещата. Сега не е моментът да си тръгна.

— Разбирам. Но нямаш избор. Тези хора са гадняри. Ако не се явиш, когато те викат, ще изпратят някой да те докара с белезници. Не се ебавай с тях. Повярвай ми. Опълчих им се веднъж и за малко не ми спукаха задника. Обаче имах добър адвокат. Ще му се обадя и ще видя дали не може да ти помогне да се отървеш. Но първо трябва да се видиш с тях. Обади им се днес и си уреди среща — за вдругиден, рано сутринта, и иди сам. След като говориш с тях, иди се виж с адвоката и разбери какво да правиш. Ако се появиш с адвокат, ще се опитат да те прецакат още по-яко.

Ферис се срещна с Алис на кафе следобеда в „Интерконтинентал“, близо до работата й. Каза й, че трябва да се върне спешно в САЩ, с първия полет на Кралските йордански линии до Европа, и после да лети до Вашингтон. Майка му била болна, така каза, и била сама. Трябвало да е с нея. Беше се чудил каква лъжа да измисли и тази му се видя най-безопасната.

— Разбрах, че нещо те тревожеше в събота — рече тя. — Толкова се натъжи на път към къщи. Знаел си още тогава, нали?

— Да — излъга Ферис.

— Ще се радвам да се запозная с майка ти някой ден.

— Ще се запознаеш, скъпа. С всички ще се запознаеш.

Тя огледа раната на главата му, каза, че заздравявала, и после хвана ръката му и я държа дълго. Не беше от хората, които изразяваха фалшив оптимизъм за нещо, което не разбират. Ферис наруши мълчанието.