Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Когато успя отвори очи, вече преравяха джобовете му, за да търсят портфейла. Двама мъже го държаха на земята, а други двама говореха на арабски. Знаеха ли кой е? Бяха ли го проследили дотук?

— Моля ви, аз съм приятел — каза Ферис на английски, тъй като се опасяваше, че арабският му само ще го издаде, че е от разузнаването.

Намериха портфейла му и заразглеждаха йорданската му лична карта, на която пишеше, че е служител в американското посолство. Бяха извадили истински късмет. Мъжът, който беше ударил Ферис с тояга, го подритна и попита:

— Защо си дошъл в Мутах? Да шпионираш мюсюлманите ли?

— Не, не — отвърна Ферис. Чудеше се какво да направи. Никой от посолството не знаеше, че е тук. Ако го отвлечаха, щяха да минат часове, преди някой да разбере, че липсва. Опипа джоба си за пластмасовата кутийка с отровната гума за уста. Никога не я носеше. Защо да я носи? Щяха веднага да я намерят. Изведнъж чу трясък — някой изрита входната врата. Понеже лежеше на земята, не можа да види какво става, но чу женски глас да говори на арабски със силен акцент. Трябваше му миг, за да разбере, че е Алис.

— Пуснете го. Веднага! Приятелите ми от Ихуан ихсан ще се ядосат много, че се отнасяте с такова неуважение към един гост.

— Ихуан ихсан? — попита мъжът с тоягата. — Аллах!

Отдръпнаха се. Ферис се изправи и застана до Алис. Погледът й беше железен, не мигваше, не трепваше. Не извика, не заплаши. Но стойката й и добре подбраните думи на арабски, и най-вече безстрашието й, предизвикаха у мъжете уважение.

— Благодаря ви — рече тя на арабски. — Господ здраве да ви дава. — Отговориха й с обичайните поздрави за мир и благоденствие.

Млад мъж в дълга бяла роба влезе в помещението и застана до Алис. Мъжете, които бяха нападнали Ферис, се отдръпнаха още по-назад, от уважение. Това сигурно беше Хиджази, реши Ферис, мъжът, когото Алис беше дошла да види. Той протегна ръка на Ферис и се здрависа, после се обърна към насъбралите се мъже, които само преди миг сякаш бяха готови да отвлекат Ферис.

— Братя — каза той, — вие срамите Мутах и кръвта на съратниците на Пророка, проляна тук. Този гост е дошъл заедно с госпожица Алис Мелвил, приятелка на арабския народ. Вие сте по-лоши от джахил , невежите, щом се отнасяте по такъв начин с нашия гост. Моля ви да му се извините и да му поискате прошка за вашето грубо и дивашко отношение. — Мъжете замърмориха извинения и тръгнаха да стискат ръката на Ферис. Изглежда, съжаляваха не задето бяха цапардосали Ферис с тоягата, а защото бяха обидили Хиджази. Ферис се втренчи учудено в Алис.

Хиджази настоя да ги почерпи чай и сладкиши. Ферис искаше да си вървят, но знаеше, че ще разбунят още повече града, ако откажат това ритуално извинение. Местен лекар дойде да се погрижи за раната му. Докато седяха в кафенето, им донесоха подаръци: най-вече прости ръчно изработени предмети. Предложиха им фурми и сладкиши и човекът, който беше ударил Ферис, се опита да му даде пари — така обикновено номадите уреждаха враждите помежду си, — но Ферис отказа. Накрая, когато почти се стъмни, церемонията по разкаянието приключи и вече можеха да си тръгнат.

Когато мицубишито вече беше в безопасност на Царския път, Ферис отби на банкета. Погледна Алис, която само за няколко минути се беше превърнала в съвсем друг човек за него. Колкото и да беше обичал непочтителния свободен дух, два пъти повече обичаше жената с желязна воля, която току-що бе видял.

— Може би ми спаси живота — рече той.

— Може би. Не мисля, че щяха да ти направят нещо. Как ти е главата?

— Боли.

— Ужасно съжалявам. — Тя се наведе и залепи целувка на челото му. — Беше прав. Не биваше да ходим в Мутах. Градът е прекалено малък и хората — прекалено гневни. Аз съм виновна. Ще ми простиш ли?

Ферис кимна. Всички парченца от Алис като че ли се бяха събрали в едно цяло. Тя, изглежда, беше от онези рядко срещани хора, които държат на ценностите си ясно и категорично.

— Твоят приятел Хиджази ми хареса — рече Ферис. — Спаси ми живота. Откъде го познаваш все пак?

— Както ти казах, групата му ни помага. В нея влизат професионалисти от цяла Йордания. Много са религиозни, но и много готини. Повечето от тях не биха убили и муха. Имат малка група, която редовно работи с нас в Аман. Двама лекари, адвокат и архитект. Всичките са много симпатични.

Ферис спря да се усмихва, стоеше неподвижно. Чуваше как сърцето му бие.

— Сериозно? Архитект? Него какво го интересува училището?

— Не знам. Но архитектът е от най-приятните. Висок, доста мълчалив, но много мил. Има готин белег на челото от многото молитви. Предложи доброволно да направи няколко проекта за новото училище, което искаме да построим.