Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Царският път, Йордания

Алис предложи през празниците да отидат на излет и Ферис с радост се съгласи. Не можеха просто да си седят в Аман и да чакат следващата кола бомба. А пък и имаха нужда от почивка. Беше толкова напрегнат, когато напусна посолството, че щяха да му трябват час-два и няколко питиета, за да се успокои. Вече бяха заедно почти всяка нощ, редуваха ту единия, ту другия апартамент. Тя го разпитваше все по-малко за работата му: хората се научават да не задават въпроси, когато не искат да знаят отговорите.

Алис предложи да се отправят на юг по древния път, известен като Царския път, който беше водил юдейски странници, християнски кръстоносци и мюсюлмански пилигрими през уадитата 59 59 Уади. Речно корито в пустинята, което се пълни само през дъждовния период. — Б.пр. и голите хълмове на Южна Йордания повече от две хилядолетия. Отговорникът по сигурността на посолството нямаше да одобри маршрута, който минаваше през много бедуински градчета в размирния юг, но Ферис не го попита. Като шеф на служба можеше да ходи, където си пожелае. Вместо да командирова един от бронираните джипове на посолството, той нае малко мицубиши.

— Сладка количка — рече Алис. Забеляза йорданския регистрационен номер и се усмихна. — Ще се правим на местни?

Взе картите и пътеводителите си и стана навигатор на Ферис на юг от града към тесния криволичещ път, който минаваше по ръба на Мъртво море. Пейзажът се спускаше към искрящата повърхност на соленото море, което изглеждаше нереално като мираж. Докато колата слизаше към най-ниската точка на планетната суша, Ферис усети как ушите му се настройват към промяната на налягането. От другата страна на Мъртво море беше Западният бряг, а след него, на върха в далечината, едва се различаваше силуетът на Йерусалим. Алис го водеше към един швейцарски хотел на брега на Мъртво море, където познаваше управителя.

— Ще те заведа на сутрешно плуване, скъпи, само дето няма да можеш да плуваш. — Обясни му, че водата в Мъртво море е толкова солена, че не можеш да потънеш, така че просто се носиш по повърхността. Завлече го да се запознае с управителя, спретнат палестинец, полиран с швейцарски блясък в Лозана. Той им даде кърпи и ключ от една кабина на брега. И след малко Алис вече го дърпаше към блестящата вода на Мъртво море.

Алис грациозно се понесе далеч от брега. Банският прилепна към тялото й като гума. Зърната й се показаха през плата, твърди и кръгли.

Ферис се гмурна във водата, но, както го беше предупредила Алис, тялото му изскочи като коркова тапа. Водата всъщност щипеше, изгаряше кожата му, сякаш я беше разтрил със спирт. Освен това миришеше и на сяра, но на Алис не й пукаше. Остави водата да я отнесе, сякаш лежеше на течна носилка; рееше се под ноемврийското слънце, а на лицето й се четеше искрено задоволство. Ферис се опита да се отпусне заедно с нея, но умът му се връщаше към атентати и атентатори.

Взеха си душ и се преоблякоха, и скоро отново се понесоха по Царския път. Алис искаше да покаже на Ферис замъка на кръстоносците в Керак — крепостта, която ужасният Рейно де Шатийон превърнал в свое седалище. Алис го преведе през каменните портали, покрай стените и парапетите, разказваше му истории за коварството на Рейно — как ограбвал бедните мюсюлмански пилигрими по Царския път към Мека; как поставял главите на жертвите си в дървени сандъци, преди да ги хвърли от стените, за да останат в съзнание и да усещат болката от счупените кости. Това си спомняха мюсюлманите, когато наричаха американците „кръстоносци“.

Погледнаха на запад от стените на замъка към уадитата, които събираха падналия дъжд от върховете на планините. Пейзажът не се беше променил много за хиляда години; заличен бе повече от ръката на природата, отколкото от ръката на човека. В далечината, където се, издигаше Йерусалим, небето беше сапфиреносиньо. Алис вдигна глава и се извърна към Ферис. Кичури от дългата й коса бяха избягали от конската опашка и се развяваха от вятъра.

— Кръстоносците също са започнали с една голяма лъжа — рече тя. — Знаеш ли?

Ферис знаеше, че ще чуе една от лекциите й. Вече не му пречеха. Бяха толкова част от нея, колкото и златната коса, понесена от вятъра.

— Така ли?

— Да, така. Папа Климент не е твърдял, че мюсюлманите имат оръжия за масово поразяване, но е било не по-малко зло. Проповядвал е, че мюсюлманите обират и изтезават горките християнски пилигрими в Светите земи. Пълна измислица, но това били Средните векове. Хората били наивни, суеверни и глупави, затова повярвали на папата и тръгнали на поход да убиват мюсюлмани. Тръгнали на война заради една лъжа. Не е ли ужасно?