Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Отговор: Оралният секс е разрешен, стига да не се гълта никаква течност.

— Откъде намери тези неща? — попита Ферис. — Много са забавни. Ти ли си ги измисли?

— Да бе! Откъде ще знам какво е харам и какво е макрух ? Истински са си.

— И откъде ги взе, по дяволите? Да не си платил на някой имам сексманиак?

— Няма да повярваш, но всъщност ги свалих от сайта на един шиитски аятолах. Всичко си беше написано. В град Наджаф има цял куп религиозни учители, които се събират да решават дали е окей да свършиш в устата на момичето. Сериозно.

— Аджет, ти ми оправи настроението — рече Ферис. Мисълта, че врагът се тревожи от теологичните последици на аналния секс, беше окуражаваща.

След няколко дни mySunna.com беше качен в интернет със свой собствен онлайн видеомагазин, рубрика за ислямски съвети и чат стаи, които в рамките на една седмица бяха редовно посещавани от хора, които искаха да си разменят истински съобщения. Аджет, невидимото лице от другата страна на екрана, беше добавил някои допълнителни функции, които позволяваха на Управлението да следи и манипулира и движението на имейлите.

Ферис проведе третата си среща с Омар Садики в Аман. Внимаваше да не го следят и действаше според правилата за „забранена територия“. Беше жизненоважно Хани да не разбере нищо за контактите му с архитекта. В уречения ден Ферис напусна посолството заедно с един колега в кола с тонирани стъкла. Караха, докато Ферис не се увери, че са се откъснали от „опашката“. Когато колата бавно зави зад един отдалечен ъгъл в Джебел Аман, Ферис отвори вратата и внимателно се измъкна от седалката до шофьора на тротоара. На освободената седалка изникна надуваема гумена кукла и зае мястото, на което беше седял Ферис. Този трик беше използван много пъти в Москва. Заради тъмните прозорци опашката не можеше да види, че Ферис го няма.

Друга кола чакаше Ферис в една малка уличка. Откараха го в подземния гараж на една жилищна сграда, в която Управлението държеше една от многото си конспиративни квартири в Аман. Ферис взе асансьора от мазето, качи се в апартамента и използва същата дегизировка като и на предишните две срещи с йорданския архитект — същите перука, мустаци, черни очила и подплънки на корема. Едва се позна, когато се погледна в огледалото.

Срещнаха се в апартамента на „Роял“, огромен хотел в центъра на града, собственост на иракски милиардер. Садики бе сериозен и набожен както винаги. Представи му окончателните разчети, нови планове и скици, нови подробности от подизпълнителите. Благодарение на сътрудничеството между Управлението и „Юнибанк“ към „Ал Фаджр“ вече бяха започнали да текат плащания. Когато след няколко месеца дойдеше време да прекратят договора, „Юнибанк“ щеше да плати на „Ал Фаджр“ хубава „неустойка“ за прекратения проект — това също беше уредено.

Ферис търсеше у Садики следи от напрежение — нещо необичайно, което да говори, че се отнася с подозрение към контакта си с „Брад Сканлън“ или че някои от машинациите за заблуда на противника на Хофман са му известни — странна дума в джамията или разтревожено обаждане от близък роднина, таен намек от хората на Хани. Но изглежда нямаше нищо. Садики беше също толкова спокоен — и толкова любезен, — колкото и преди. Двамата прекараха няколко часа, докато огледат всички документи, и обядваха в апартамента на Ферис, докато обсъждаха нещата.

По средата на срещата Садики се извини и отиде да се моли, както беше направил и в Бейрут. Отново, когато се върна, изглеждаше пречистен. Това беше частта от исляма, на която Ферис искрено се възхищаваше, нищо че не я разбираше. За вярващите дневните молитви бяха като окъпване в изворна вода. Усещането за освобождение и пречистване явно идваше от ритуалите на коленичене, навеждане, изповед и възхвала. Именно това означаваше „ислям“ — подчиняване на божията воля.

Ферис би могъл да прегърне Аллах, но в някой друг живот. За него и за колегите му сега и завинаги беше денят след 11 септември 2001. Замисли се за хората на горните етажи на Световния търговски център — хората, които не биха могли да избягат, защото долните етажи бяха разрушени от взривяването на отвлечените самолети. Представи си как ли са се чувствали жертвите, когато мокетът под краката им се е нагорещил до такава степен, че е започнал да гори, и въздухът се е изпълнил с пушек и дим — и как физическите и душевни страдания са станали толкова непоносими, че тези отчаяни хора са предпочели да скочат от прозорците на осемдесетия и нагоре етаж и да се размажат на земята, отколкото да останат в този жив ад още дори само секунда. „Това е война — каза си Ферис. — Ти си войник. Още хора ще умрат, ако не си изпълниш задачата“.