Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

След това Ферис опита да се свърже с Алис. Звънна първо в офиса й, но я нямаше, затова се обади на мобилния й. По свиренето на вятъра позна, че е някъде навън. Съобщи й новините от Рияд и тя замълча за няколко секунди.

— Това ще продължава да се случва, все повече и повече — каза накрая. — Не виждаш ли? Милано, Франкфурт, Рияд, Афганистан, Ирак, Западният бряг. Ние не спираме и те няма да спрат.

— Къде си? — попита Ферис.

— В един от палестинските лагери извън града. Опитвам се да намеря нови компютри за училището им.

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома или поне да се върнеш в офиса. Днес е опасно. Тревожа се за теб.

— Нищо ми няма. Опасно е всеки ден. А и тук има много хора, които ще ме защитят. — Направи пауза. — Знаеш ли, Роджър, днешният ден е от онези, в които човек не бива да се крие. Трябва да съм тук, сред хората, за да им покажа, че не всички сме луди, че аз съм техен приятел и не се страхувам. Кажи ми, че разбираш това.

„Затова я обичам“, помисли си Ферис.

— Напълно те разбирам. Просто се притеснявам за теб. Нищо не мога да направя. Обичам те.

— И аз те обичам — бавно отвърна тя. — Ела ме вземи довечера. Ще ти наготвя нещо за вечеря. Можем да останем у вас, ако там се чувстваш по-добре. Даже ще те оставя да държиш дистанционното на телевизора. Как ти се струва?

— Идеално. — Ферис се усмихна. Знаеше, че е права. Това беше ден, в който трябваше да е навън с арабските си приятели — освен ако не беше, но човек никога не знае, докато не стане прекалено късно. Върна се към Си Ен Ен и обезопасения компютър на ЦРУ и цял ден разпраща съобщения по света, преструваше се, че това има значение. До края на деня деветнайсет души бяха умрели в хотела и още дузина пред банката. В ден като този действаш на автопилот, следваш поредица инструкции, написани като по сценарий.

Ферис се тревожеше за Алис, но се беше качил на увеселителното влакче. Дългото тракащо изкачване по хълма беше свършило. Вагонът беше стигнал до върха и сега оставаше само гравитацията и инерцията. Алис можеше да е мила с всички палестинци по света, но това нямаше да спре хора като Сюлейман. Ферис щеше да го срази. Щеше да открие път към вътрешностите му, да влезе в кръвоносната му система. Щеше да го унищожи отвътре навън. В противен случай това никога нямаше да свърши.

Бейрут/Аман

В апартамента на Ферис в хотел „Финикия“ в Бейрут, Омар Садики се държеше стеснително. Изглеждаше впечатлен, макар хотелът да беше поизгубил блясъка си сред опустошеното великолепие на Бейрут. Йорданецът продължаваше да се усмихва смутено и докато усмивката му ставаше все по-широка, молитвеният белег на челото му се сви до червена трапчинка. Ферис се зачуди защо се държи толкова странно, докато не видя цифрата. „Ал Фаджр“ беше оценила разходите по проекта почти двойно на това, което беше очаквал. Можеше само да си представи комисионите от предприемачите в Абу Даби, които щяха да потекат към джобовете на шефовете на „Ал Фаджр“ в Аман. Нищо чудно, че Садики се беше размазал от кеф: обираше неверниците. Ферис трябваше да помисли за миг как би реагирал Брад Сканлън. Поглади фалшивите си мустаци, докато мислеше какво да каже.

После изведе Садики на терасата и го накара да седне на един от столовете от ковано желязо. Гледката беше великолепна — отсреща се простираше Заливът от Бейрут до Джуние и назъбените склонове на Ливанската планина. Беше късна есен, но слънцето светеше ярко и въздухът беше толкова свеж и чист, че се виждаха чак върховете на планината. Бомбените разрушения в течение на поколения не си личаха. Ферис поръча кафе от румсървиса и седна да разгледа предварителните разходи и цените на изпълнителите. Не спираше да клати глава, докато преглеждаше цифрите. Накрая щеше да извади калкулатора си и да направи някои свои въображаеми изчисления, които щеше да надраска върху белия си бележник. След като разгледа всичко, свали дебелите си черни очила и разтърка очи.

— Прекалено скъпо е — рече той. — Мениджърът ми никога няма да го одобри.

— Господин Сканлън, моля ви. С „Ал Фаджр“ ще знаете, че получавате най-доброто. Затова и репутацията ни е добра. Защото работата ни е висококачествена. Затова дойдохте при нас. Да?

— Слушай, Омар, приятелю. Много ясно, че искаме най-доброто, но няма да строим палат там. Трябва да разбереш, че ние сме банка и трябва да внимаваме с парите, иначе хората няма да ни имат доверие. И както казах, не мога да ги накарам да го одобрят, дори и аз да го приема. Това би бил най-скъпият клон на „Юнибанк“ в света. Трябва да свалим разходите.