Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Здравей, скъпи. Къде си?

— Скъпа — повтори Ферис. — В Аман съм. Върнах се. Най-сетне ме пуснаха да се прибера у дома.

— Това е чудесно. Които и да са „те“. Колко е часът? Къде си? — Все още не се беше събудила напълно.

— Почти два. На път от летището съм. Може ли да мина да те видя?

— Сега? Не, разбира се.

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, Роджър, но е посред нощ, а те нямаше близо три седмици. Трябва да си измия зъбите. Да кажем утре вечер за вечеря у нас.

— Обичам те — каза Ферис. Не беше възнамерявал да го каже. Просто му се изплъзна.

— Хммм — отговори тя. — Ще я видим тази работа.

В посолството се зарадваха да видят Ферис отново, макар че бяха малко изненадани. При внезапното му напускане беше плъзнал слух, че е изгонен като Франсис Олдърсън. Посланикът, който завиждаше на връзките на службата на ЦРУ с Двореца, даже изглеждаше малко разочарован, когато Ферис се отби да му изкаже уважението си. Както и оперативният началник, който беше ръководил службата в отсъствието на Ферис и несъмнено се беше надявал това да продължи. Ферис намери решение, което задоволяваше и двамата. Каза на оперативния шеф, че може да движи рутинната бумащина, докато той пътува през следващите няколко месеца. Можеше да подписва чековете с наемите на тайните квартири, да се среща с конгресменски делегации от разузнавателните комисии и да обновява личните досиета на агентите. Можеше да поеме всичко, освен контакта с Хани Салаам, който Ферис запазваше за себе си. Оперативният шеф изглеждаше възхитен. Щеше да е господарят на бюрокрацията, като истински шеф на служба.

Персоналът на посолството беше на ръба. По време на отсъствието му бяха приети нови правила за сигурност. Служителите нямаха правото да се движат в много части от града без ескорт. Военните служители нямаха право да се движат с униформи. Имаше сложни нови изисквания за придвижването между жилището и посолството — различни маршрути, пътуване на няколко души в бронирани превозни средства. Отговарящият за сигурността беше пуснал нови инструкции какво да се прави, в случай че посолството бъде нападнато с биологични оръжия или атомна бомба. В архива бяха изградени нови скривалища. Ефектът от тази мания за сигурност можеше да се види в очите на хората: те мигаха, извръщаха поглед, стряскаха се при всеки странен звук, макар че иначе режимът на живота на посолството си вървеше. Това беше престорената смелост на хора, които знаят, че са мишени.

Ферис си тръгна от офиса в четири и половина въпреки настойчивите молби на секретарката му, натрупала цял куп кореспонденция — тя искаше да я прегледат заедно. Ферис й каза, че може да почака; искаше да си почине преди срещата с Алис. Опита се да заспи, но беше прекалено превъзбуден, така че гледа футболния мач, който предаваха по телевизията от Катар, докато не стана време да се приготвя. На път към апартамента на Алис се отби да купи цветя. Избра пищен букет — орхидеи и лилии — големи, показни цветя, прекалено крещящи за човек като Алис, но говореха ясно и категорично. Цветарката ги уви с безкрайно внимание, като бавно добавяше папрати стрък по стрък, напръска ги с лак и ги върза с толкова сложна аранжировка от панделки и висулки, че Ферис не беше сигурен дали Алис ще успее да ги развърже. Погледна си часовника и измърмори, че закъснява, но цветарката само го дари с разбираща усмивка и продължи с фантастичния си букет.

Апартаментът на Алис се намираше в стара каменна сграда, датираща още от времето на Османската империя. Тогава вероятно беше принадлежала на някой богат търговец, тъй като камъните и керемидите бяха изкусно изработени. Ферис се качи по стълбите до втория етаж и почука на игриво боядисаната в пастелни цветове врата. Алис отвори и Ферис замря от възхита. Лицето й грееше, кожата й беше мека и сочна. Русата й коса беше вързана отзад и откриваше нежните очертания на врата й; в дълбоките й лешникови очи се криеше игриво очакване. Носеше черна рокля с изрязано деколте, която подчертаваше фигурата й.

— Здрасти — каза тя, озари го с ослепителна усмивка и го хвана за ръка.

— Изглеждаш… невероятно — каза Ферис. Стоеше на прага и глупаво държеше огромния букет.

— Много са сладки — отвърна тя и взе цветята. Тонът й беше леко подигравателен. Дръпна го да влезе. — Седни във всекидневната, докато ги натопя във вода. — Разкъса сложната опаковка, в която беше стегнат букетът, и я хвърли в боклука, докато търсеше достатъчно голяма ваза, в която да натопи малката ботаническа градина, която й беше купил.