Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Садики не знаеше нищо. Това беше целта. Сега той съществуваше по-ясно — и със сигурност по-убедително — във въображението на други хора, отколкото в своето собствено.

Ферис се забави в офиса на Масри, преди да каже довиждане на йорданския архитект и да му пожелае приятен полет до дома на следващата сутрин. Искаше да даде на отряда, който работеше в хотелската стая на Садики, време да довърши. Събираха и копираха всичко, което намереха — програма, тефтер с контакти, всякакви полезни хартийки в джобовете на дрехите, които Садики беше донесъл от Йордания.

Като придирчив архитект, Садики носеше лаптопа навсякъде със себе си. Но хората от поддръжката се погрижиха за компютърния проблем посред нощ. Към три часа едно от момчетата на Хофман задейства противопожарната аларма в хотела на Садики. Йорданецът сънено последва инструкциите на пожарникарите и слезе във фоайето. Не се бави дълго, само петнайсетина минути, но времето беше достатъчно, за да може екипът на ЦРУ, който действаше от една стая в същия коридор, да свали всичко от харддиска му. Копираха имейлите му, личните му файлове, списъка с ревностни мюсюлмански приятели, на които пращаше поздравителни картички на Ейд ал Фитр 49 49 Тридневен празник в края на Рамадана. — Б.пр. в края на Рамадана, дори на членовете на Ихуан ихсан , Будните братя, които се оказаха кръжок от ревностни мюсюлмани в джамията му. С изгрева на новия ден мъжете и жените от Минсмийт Парк разполагаха с допълнителната тъкан, от която се нуждаеха за булото си от илюзии.

Аман

Излитането на Ферис от Абу Даби беше забавено от пясъчна буря, така че минаваше полунощ, когато кацна на летище „Кралица Алия“. Той даде дипломатическия си паспорт на служителя на граничен контрол. Обикновено го пускаха набързо, но не и този път. Накараха го да чака цели трийсет минути, любезно, разбира се, черпиха го с чай и сладки бисквити в мизерната чакалня на втория етаж, докато един капитан от СОР бясно звънеше по телефоните. Ферис протестираше високо — паспортът му бил наред, адресната му регистрация била валидна, трябвало да може свободно да влезе в страната. Поиска да използва мобилния си телефон, за да може да се обади на Алис и да й каже, че се е върнал, но капитанът не му обърна внимание. Йорданският офицер непрекъснато му правеше знак с палец и показалец — шуей, шуей , бавно, бавно — да бъде търпелив. Най-сетне телефонът му иззвъня и след приглушен разговор той го подаде на Ферис. Беше Хани.

— Скъпи ми Роджър, исках лично да те посрещна отново в Йордания. Толкова се радвам, че реши да се върнеш в истинския си дом.

— Благодаря ти, Хани паша. Опасявам се, че делегацията ти по посрещането на летището не е информирана, че съм толкова скъп гост. Държат ме вече половин час. Искам да се прибера и да се наспя.

— Приеми го като комплимент. Тормозим само важни хора. Другите — е, на кой му пука? Вината е моя, наистина. Исках да те посрещна. Щях лично да дойда да те приветствам, но закъснях с една изключително привлекателна гостенка. Но трябва да поговорим, нали? Да, мисля, че трябва. Хайде да закусим заедно вдругиден. Вие, американците, много обичате срещи на закуска, нали? Ще се срещнем в осем и половина в Офицерския клуб в Джебел Аман. Близо до Британския съвет. Знаеш ли къде е? Сигурен съм, че никой няма да ни притеснява там по това време. Арабите мразят срещи на закуска. Сега ми дай да говоря с капитана.

Ферис върна телефона на офицера и той получи инструкции от пашата какво да прави. Заради неудобството, което бяха създали на Ферис, сега му спретнаха цяло шоу в израз на гостоприемство, толкова досадно, колкото и самото забавяне. Отведоха го във ВИП чакалнята, където му поднесоха още чай и сладкиши, като през това време му донесоха багажа от транспортната лента. Цяла колона се събра, за да придружи джипа на Ферис до посолството, полицейски коли отпред и отзад плюс половин дузина мотористи. Проправиха си път в центъра на Аман, лампите светеха, сирените виеха. Едва ли дори действащ шеф на служба на ЦРУ се прибираше по този начин у дома, но явно Хани искаше да му каже едно: дали го задържаха на летището, или го превеждаха с кордон, тук той беше под властта на Хани.

Когато тръгнаха от летището, вече беше станало един и половина — прекалено късно за телефонно обаждане по принцип, но въпреки всичко Ферис се обади на Алис. Беше се свързал с нея предишния ден от Абу Даби, за да й каже, че скоро се връща, но искаше самото му пристигане да е изненада. Събуди я от дълбок сън, така че първите й думи бяха непринудени и спонтанни: