Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Апартаментът приличаше на ориенталска кутия за бижута. В него имаше съкровища, изработени отдавна от първоначалния собственик, които никой не би могъл да си представи отвън. Стените и таванът бяха облицовани със скъпо дърво, седеф и позлатен обков. Имаше прекрасни стенописи, изобразяващи сцени от арабския свят — гъмжащото от кораби Левантинско пристанище в Александрия, заснежената планина Ливан, златното кубе на джамията Ал Акса в Йерусалим, богатите поля на Дамаск. Стената в дъното беше украсена с прозорци от цветно оловно стъкло, които гледаха към градина с малък бълбукащ фонтан, заобиколен от дървета и храсти. Няколко бяха цъфнали, макар че беше ноември. Чуваше се тиха арабска музика — изпълнения на ливанката Фейруз: пееше за забравените наслади на арабския селски живот по начин, който, казваха, докарвал сълзи в очите на мъжете и жените, които я слушали. Алис се появи от кухнята с облак от цветя в една огромна ваза.

— Удивителен апартамент. Не си ми казвала, че е толкова хубав.

— Не си ме питал. Пък и си личеше, когато ме изпрати, че ме съжали, задето живея в стария град. Изражението ти казваше, че нещо толкова старо, без климатик, не може да е много хубаво. Затова си помислих: „Майната му. Не може да оцени хубавото дори когато го види“. — Намигна му. — Всъщност исках да ти го запазя като изненада.

Донесе бутилка вино и сложи блюдо с предястия — огромни шамфъстъци, набъбнали от черупките си, пъдпъдъчи яйца, поръсени със сол и червен пипер, прекрасни маслини и хрупкави чушки и моркови. Ферис още беше малко замаян от срещата им. Седна до нея на дивана и хвана ръката й. Беше толкова малка. Не му се говореше, искаше да я прегърне; но трябваше да й каже нещо.

— Липсваше ми, Алис. Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго. Всеки ден, докато бях далеч, ми се искаше да съм тук с теб.

Тя изчака за миг, преди да отговори.

— Уплаших се, Роджър. След като те нямаше две седмици, започнах да си мисля, че няма да се върнеш. Говорих с приятелката си от посолството и тя ми каза, че никой не знае кога ще дойдеш. Когато го чух, не можах да сдържа сълзите си. Толкова се уплаших, че няма да се върнеш при мен. Помислих, че ще бъдеш погълнат от цялата тази гнусотия.

Ферис я прегърна и тя се притисна в него. Чак след миг разбра, че тя плаче.

— Недей — прошепна той. — Вече съм тук.

— Не съм тъжна. Щастлива съм. Просто не искам да ни се случи нещо лошо. Светът е полудял. Искам да се скрия в това прекрасно място.

Вечерята щеше да почака. Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята. Това бяха покоите на арабска принцеса. Беше я украсила с цъфнали клонки и ароматни свещи, така че приличаше на вълшебна градина. Бавно се съблякоха един друг, всяка дреха се смъкваше, когато й дойдеше времето: роклята бавно се плъзна на пода; копчетата на ризата се разкопчаваха едно по едно; после коланът, после бавно дърпане на ципа; щракането на закопчалката на сутиена, свалянето на презрамките и гърдите й, притиснати към неговите. Когато останаха голи, бяха две съвършени създания. Белезите по крака на Ферис бяха изчезнали и в нейния, и в неговия ум. Облада я бавно в началото, искаше да удължи всеки миг, но телата им бяха прекалено нетърпеливи, за да чакат дълго. Чак когато свърши, Ферис осъзна, че тя отново плаче.

— Обичам те — прошепна тя през сълзи. — Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Ферис я притисна към себе си. Тревожеше се. Той я обичаше и тя го обичаше — и какво щяха да правят сега?

Лежеше, притисната до гърдите му върху чистите чаршафи. Перките на вентилатора се въртяха мързеливо над тях, караха свещите да потрепват и полъхът им разхлаждаше телата им. Накрая тя стана и се засуети, първо в банята, а после взе да събира дрехите им от пода. Когато вдигна сакото му, от джоба падна малка пластмасова кутийка. Ферис видя как се търкулна на земята и бързо протегна ръка от леглото да я вдигне. Беше мостът, който Хофман му беше дал в Лангли. Котаракът на Алис, Елвис, се затича през стаята и подуши пластмасовата кутийка.

— Какво е това? — попита Алис.

— Нищо — отвърна Ферис, взе сакото си и прибра кутийката. Тя го гледаше странно и той разбра, че отговорът му не е достатъчен. Отвори капака, за да види пластмасовия мост с формата на полукръг. — Гума за уста. Да не си стискам прекалено зъбите.

Тя се усмихна. Всичко вече беше наред.

— Не ми приличаш на човек, който си стиска зъбите.

— Човек никога не знае. Всички се тревожим за нещо. — Той й се усмихна и закачи сакото си. Как можеше да лъже толкова лесно жената, която обичаше?