Аби Даби
Ферис наблюдаваше как Омар Садики върви през потрепващата обедна жега към рибния ресторант на улица „Байнуна“. Беше висок и слаб, с тясно лице и идеално подстригана брада. Беше облякъл сив делови костюм за срещата, но беше лесно да си го представи човек с бяла роба икафия. Метрдотелът го настани на масата, която Ферис беше запазил, докато той наблюдаваше от другия край на салона дали някой не ги следи. Внимателно огледа лицето на Садики: изглеждаше сдържан, целеустремен, сякаш знаеше какво иска. Единственото, което смути йорданеца, беше дебелият германец през няколко маси, който пиеше бира и четеше „Щерн“. Явно беше бирата, помисли си Ферис. Това странно го окуражи.
Ферис изникна от сенките и се представи като Брад Сканлън от „Юнибанк“. Името не беше единственият му камуфлаж. Ферис беше дегизиран така, че дори и собствената му майка би се заблудила. Косата и веждите му бяха пясъчноруси, а не естествено тъмнокафяви. Имаше тънки мустаци и очила с тъмни рамки, които се набиваха за сметка на чертите му и замъгляваха блясъка на очите му. Подплънки на кръста и задника го правеха да изглежда петнайсетина килограма по-дебел. Никой познат от Йордания нямаше да може да го разпознае в Брад Сканлън.
Йорданецът леко стисна ръката му, признак на добри маниери на Изток. Ферис се извини, че е закъснял; Садики се извини, че е подранил. Сервитьорът пакистанец се надвеси над тях с меню в ръка. Ферис се вгледа в лицето на Садики: йорданецът имаше мазол на челото от ревностното навеждане за молитва всеки ден. Молитвеният белег не се виждаше на снимката, която му беше показал Азхар. Значи беше ревностен мюсюлманин. Това беше още един добър знак.
— Съжалявам — извини се Ферис, като кимна към германеца. — Не знаех, че сервират бира тук. Можем да отидем някъде другаде.
— Не е проблем, господин Сканлън. Той не е мюсюлманин. Може да прави каквото си поиска. — Садики сдържано се усмихна.
След като сервитьорът взе поръчките, Ферис извади от куфарчето си някои документи, които беше донесъл. Първият беше въздушна снимка на празния терен в тузарския квартал на Абу Даби, Ал Батийн, близо до лъскавия център, който гледаше към крайбрежната улица и Залива. Имаше скица на терена и снимки на някои от другите клонове на „Юнибанк“. Садики го последва: изпразни своето куфарче и му показа куп документи за фирмата си и проектите й.
Садики носеше и лаптопа си. Това не беше добре — щеше да усложни нещата.
Йорданецът започна притеснено, но набра увереност. Показа на Ферис снимки на някои от сградите, които беше проектирала „Ал Фаджр“. Търговски център във Фахахийл в Кувейт; две офис сгради в Аман; общежитие за Йорданския технически колеж в Ирбид. Бяха добри, но сухи проекти. Садики имаше още една папка със снимки и Ферис пожела да ги види. Това беше ислямското портфолио на „Ал Фаджр“: фирмата беше проектирала малки джамии в палестинските градове Халхул и Джанин на Западния бряг; една в йорданския град Салт и една голяма в Санаа, в Йемен. Ферис си спомни, че беше виждал йеменската джамия, докато още се строеше — по време на назначението си като оперативен агент в Санаа. Последните снимки бяха на две големи джамии в саудитските градове Таиф, на брега на Червено море, и Хафр Ал Батин, близо до йорданската граница. Представляваха огромни сгради с кубета и източени минарета, които се издигаха изящно нагоре.
— Много са красиви — рече Ферис. — По поръчка на саудитското правителство ли са?
— Построени са за частна ислямска благотворителна организация — отвърна Садики. — За вярващите, не за правителството.
Ферис кимна с уважение и се усмихна вътрешно. Започваше да разбира защо Азхар беше избрал Омар Садики за главната роля в тяхната пиеса. Беше свързан с мрежата от ислямски благотворителни организации, които бяха финансирали Ал Кайда в началото. Наистина, притежаваше всички необходими белези на член на подземния свят. Когато Садики приключи с презентацията си и затвори портфолиото, Ферис видя, че логото на фирмата му представлява червен ислямски полумесец, разполовен от дебел син триъгълник. Под логото имаше надпис: „Решения за ислямски дизайн“.
Садики отиде до тоалетната, за да си измие ръцете преди ядене, а Ферис остана да зяпа през прозореца почти в транс. През стъклото можеше да види искрящите бели корпуси на закотвените зад вълнолома яхти. Сигурно всяка струваше десетки милиони. Въпреки това Ферис подозираше, че рядко ги използват. Бяха за украса — може би веднъж на няколко месеца някой принц от пустинята взимаше свита от отстъпчиви западни дами и ги водеше на плаване за удоволствие — караше ги да се събличат голи и да забавляват деловите му клиенти. Марината беше част от шоуто — тематичен увеселителен парк на модерния живот, направен възможен от реките петролни богатства. Трудно беше да си представиш, че по-възрастните мъже, които седяха в този ресторант, като момчета са живели в суровата пустиня с камилите и овцете или са се гмуркали за бисери, или са пренасяли контрабанда в Персия с техните дау 45 45 Лодка с голямо триъгълно платно. — Б.пр.
. През 30-те години Емирствата били толкова бедни, че хората се тревожели, че природните им богатства ще бъдат унищожени завинаги от разрастването на японската бисерна индустрия.
Читать дальше