Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Първата вечер се обади на Алис от уличен телефон. Искаше му се да можеха да се срещнат в Рим, да се разхождат дълго из центъра, да живеят с любов и от време на време по някое капучино, но както стояха нещата, не можеше да й каже дори къде се намира. Оказа се, че била извън Аман, ходила до бежански лагери близо до сирийската граница, така му каза. Ферис й се скара, че поема рискове, но тя го отряза:

— Те имат нужда от мен! — Беше напълно покрусена от последните новини: още убити в Либия, още жертви в Ирак. Накъде вървял светът? Ферис нямаше отговор на това.

— Обичам те — каза той. Не й беше казвал тези думи досега. Настъпи дълга пауза и Алис възкликна:

— О, боже!

— Казах на Гретхен, че искам развод.

— Хубаво — отвърна тя. — Искам да кажа, хубаво е, че си й казал, но не е хубаво, че бракът ти се разваля. Ако не й беше казал, щях да се притесня, че си от онези хора, които не знаят как да са щастливи. Или че си страхливец.

Ферис се разсмя и повтори:

— Обичам те.

— Ела си, за да мога и аз да те обичам.

Ферис обеща, че ще се върне скоро, но че може да мине още седмица-две. Усети нещо като физическа болка, когато приключиха разговора.

Ферис чака два дни „Тони“, като през това време се разхождаше по калдъръмените улици на Рим, за да изразходва нервното си напрежение. Опита се да си представи колегите от спецсилите сред тълпите американци на Пиаца Навона или при фонтана Треви. Мускулести мъже, фланелки, не достатъчно големи, за да поберат гръдния им кош, вратове като дънери; не говорят, оглеждат паветата през опасващите лицата им слънчеви очила. Всички в Рим му се струваха като пришълци, дори и скитниците покрай калните брегове на Тибър.

Всеки следобед се връщаше до хотела, за да открие… нищо. И тогава, следобеда на третия ден, откри лист хартия в кутията си за съобщения с името „Антъни“. Достатъчно близко. Набра телефона за връзка от уличен телефон от отсрещната страна на Съдебната палата.

— Съжалявам, нещата се преебаха — каза глас от другата страна. — Проблеми със сигурността. Трябваше да ги успокоим.

— И каква е температурата в момента?

— По-хладна. Със сигурност ще изстине съвсем до утре сутринта.

— Къде ще се срещнем?

— В храма на Фаустина. Вила Боргезе — рече човекът от спецсилите.

На другия ден Ферис взе такси до Виа Кондоти, влиза и излиза от магазините известно време, за да се увери, че не го следят, и после взе друго такси до Вила Боргезе, от другата страна на реката. Каза на шофьора да го остави близо до храма на Фаустина, до малкото езеро край Зоологическата градина. Там, забит в земята, сякаш носеше бетонни ботуши, стоеше плещест мъж, който трябваше да е „Тони“. Оказа се, че истинското му име е Джим или поне той така каза. Беше с джинси, памучна риза и пуловер с остро деколте. Приличаше на милиони други млади мъже, с изключение на очите, които непрекъснато оглеждаха района.

Ферис стисна ръката му и огледа лицето му.

— Познавам ли те?

— Възможно е, сър, но малко вероятно.

— Балад — отвърна Ферис. — В началото на годината. Провеждаше операции със спецотряд 145. Аз действах извън стената. Докато не ме гръмнаха.

— Ами, бая далече бяхте, сър. Предполагам, че това ни прави приятели.

Това, че бяха служили в лайняната дупка Ирак, веднага ги сближи. Обикновено военните нямат високо мнение за колегите си от ЦРУ, поне за тези, които не се минали през военна служба. Но Ферис беше изключение. Беше ходил в Ирак и за малко не беше изгубил крака си.

— Е, какво става? — попита Ферис. — По телефона каза, че сте имали проблем със сигурността.

— Щури италианци. — Джим смутено поклати глава. — Един от хората ми претърпя пътен инцидент. Не беше по негова вина. Италианците карат като луди. Както и да е, местните ченгета започнаха да задават въпроси къде живее и какво прави и изпратиха няколко карабинери в тайната ни квартира, която изведнъж престана да бъде толкова тайна. Действахме от един апартамент близо до университета, на километър и половина оттук. Сега сме във временни квартири.

— Къде е временната база?

— „Кавалиери Хилтън“, горе на Монти Марио.

— Боже! Там стаята е по петстотин долара на ден!

— Тъй вярно, сър. — На лицето на Джим се появи нещо като усмивка. — Добро прикритие за американци, с плувен басейн, момичета и всичко както си трябва. Не търсим друго място. И не бива да се скъпим, докато водим световната борба с тероризма, сър.

Ферис се разсмя.

— Откога сте тук, момчета? И зарежи това „сър“, моля те.