Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

На Ферис не му беше приятно да се връща у дома дори и в новата къща в Блу Ридж. Напомняше му за баща му, чиято памет беше недовършен разговор. Другото смущаващо в къщата в Блу Ридж беше, че тя беше пълна със спомени за Гретхен. Преди често идваха тук, спряха малко след сватбата, и бяха правили любов в почти всяка стая, както и на повечето места отвън. Мисълта за Гретхен го накара да изтръпне. Искаше да се обади на Алис, но в последните няколко дни не можеше да се свърже с нея. Беше отишла някъде, където нямаше обхват, или не си вдигаше телефона. Липсваше му.

Майка му настоя да остане за вечеря. Приготви му любимото му ядене, както винаги твърдеше — смес от смляно говеждо, боб от консерва и доматен сос, който тя наричаше „цвъртящ хаш“ 44 44 Хаш, традиционно американско ядене с накълцано месо и картофи, подобно на мусаката. — Б.пр. . Това нямаше нищо общо с любимото му ядене — нещо в името го накара да се почуди дали е много здравословно. Но не обичаше да разочарова майка си, която го беше приготвила с такова удоволствие, сякаш това в крайна сметка беше доказателството, че е добра майка. Беше малко особнячка.

— Понякога имам чувството, че съм измамничка и всички го знаят — казваше понякога, докато си говореха в кухнята след вечеря. Ферис се опитваше да я разубеди, но погледът й ставаше отнесен, с което искаше да му покаже, че всъщност тя изобщо не разбира за какво говори.

Джоун Ферис беше истинска интелектуалка: четеше много и задълбочено и Ферис винаги си беше мислил, че от нея би излязла идеална преподавателка в колеж. Обичаше идеите и можеше с часове да ги обсъжда с Ферис, докато баща му човъркаше нещо в работилницата си, майстореше от дърво разни неща, които нямаха абсолютно никаква практическа употреба. В къщата им никой никога не включваше телевизора в събота следобед, за да гледа „Редскинс“. Джоун Ферис много се зарадва, когато Роджър отиде да работи в „Тайм“, и остана озадачена, когато напусна, за да се прехвърли в „Държавния департамент“. Но виждаше, че обича новата си работа, и разбира се, знаеше, след всичките тези години с потайния си съпруг, къде всъщност работи Роджър. И което беше по-важно, разбираше, че той изравнява резултата.

След вечеря Ферис взе да разглежда албумите, подредени в килера. Опита се да скрие куцането от майка си, но не се получи.

— Кракът ти се оправя, нали? — попита тя.

— Добре е — отвърна Ферис. — Здрав съм като кон.

Албумите бяха подредени по полиците в спретнати редички, на гърба им бяха отбелязани дати и места. Ферис издърпа албума, на който пишеше „Стара майка и Баба“. Това бяха родителите на баща му, бяха живели близо до Питсбърг. Родителите на майка му, които бяха живели в Ъпър Садъл Ривър, Ню Джърси, бяха благовъзпитани хора, известни като „Скъпа“ и „Деди“. Нямаше кой знае колко снимки: Стара майка и Баба бяха запазили повечето за себе си. Ферис винаги беше смятал, че се смущават: от това, че живеят в Питсбърг; че Баба беше работил в стоманодобива; че не се бяха претопили чак толкова, за да подхождат на асимилирания си син и неговата бяла англо-саксо-протестантска съпруга.

Баба беше мускулест като Ферис, но по-тъмен. Кожата му беше по-матова, с цвета на пречистен зехтин, и косата му беше четинеста като четка за търкане.

— Иска ми се да знаех откъде е дошло семейството на Баба — рече Ферис. Беше питал баща си доста често, но отговорите винаги бяха смътни. Балканите. Някакво място, което после станало част от Югославия, най-близкото уточнение на мястото, до което се беше добрал, беше „може би Босна“. — Един мой познат от Йордания твърди, че трябва да съм арабин. Може би се шегува, не знам.

— Не мисля — засмя се тя. — Баба казваше, че е от бившата Османска империя, която е обхващала голяма територия. Винаги съм си представяла, че е от някое непроизносимо място надолу по Дунав, като Босна и Херцеговина или Абхазия. Казваше, че семейството му имало мюсюлмани за съседи, това си го спомням. Но не обичаше да говори за това и баща ти не го насилваше. Всички се бяха смесили в Питсбърг и предполагам, че не им беше приятно да ги наричат „босненци“ или „поляци“, или каквито там са били. Затова те просто се смятаха за американци. Или поне аз винаги така съм си мислела.

— Ферис не звучи като източноевропейско име, нали? Татко веднъж ми каза, че било променено, но не знаел какво е било преди това.

— И на мен каза същото, преди да се оженим. Мисля, че се срамуваше. Все повтаряше, че имало документи някъде, но така и не пожела да ги изрови. Мислех, че е тъжно, дето баща ти го е грижа толкова малко за произхода му, но именно това му харесваше в Управлението: човекът, който си бил преди, просто изчезва. Опитах се да го накарам да съставим родословно дърво веднъж, но той не прояви интерес.