Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Най-накрая получи кратък имейл по вътрешната мрежа. „Чакай ме в Минсмийт Парк в 9:00“. Ферис се усмихна. Хофман беше прегърнал идеята му. Отделно съобщение от секретарката на Хофман съдържаше напътствия към част от комплекса на Централата, която Ферис никога не беше посещавал — в новата сграда, от другата страна на кафенето, близо до северната рампа. Ферис се зачуди защо просто не се срещнат както обикновено в кабинета на шефа на четвъртия етаж.

Когато на следващата сутрин стигна до конкретната врата, завари секретарката на Хофман да го чака. Оказа се, че мястото не било истинската явка, а фалшив адрес. Секретарката го преведе обратно по един дълъг коридор към една врата без никакви обозначения, където набра код, сложи палец върху биометричния скенер и изчака вратата да се отвори с щракане. Вътре имаше асансьор, който се задействаше с ключ; спускаха се петнайсетина секунди. Когато вратата се отвори, секретарката преведе Ферис през цяла поредица заключени с код врати, които ги отведоха в огромно хале — подземие без прозорци, боядисано в синьо и зелено и пълно с редици компютърни екрани и големи монитори. Десетина души работеха по бюрата и в кабинките на помещение с размерите на баскетболно игрище. Ферис погледна студената бяла флуоресцентна светлина на тавана; според него се намираха някъде под северния паркинг. Хофман стоеше до една отворена врата по средата на помещението. Махна на Ферис да отиде при него.

— Минсмийт Парк? — попита Ферис.

Хофман грейна.

— Готино име, как мислиш? Блечли Парк плюс всичко това. Щях да го нарека Такия Парк, но се притесних, че никой няма да може да го произнесе. — Махна към огромното помещение и заетите служители. Изглеждаше доволен от себе си, въпреки всичките лоши новини. — Този офис не съществува. Ако кажеш на някого, че си бил тук, ще се закълна, че лъжеш, и после ще те уволня. Да сме наясно.

— Добре. Но какво представлява Минсмийт Парк, като така и така вече съм дошъл?

— До вчера му викахме Близкоизточна оперативно консултативна група. БИОКГ. Звучи неясно и бюрократично. Казано накратко, ръководим черните операции на отдела оттук. Сериозните секретни операции.

— Каква е дългата версия, ако нямаш нищо против да кажеш на човек, който извършва несериозни операции?

— Не се прави на кретен, Роджър. Под „сериозни“ имам предвид странични. Антитерористичните операции, които ръководим от това помещение, са, нека ги наречем, „неофициални“. Те могат да бъдат отречени, защото президентът не е уведомен за тях по никакъв официален, черно на бяло, начин. И щом официално не знае, как би могъл президентът да каже на Конгреса? Минсмийт Парк е това, което ЦРУ трябваше да бъде, ако не беше толкова преебано. Това е секретна разузнавателна организация. Като такава може да поема рискове; нарушава закона; пренебрегва бюрократичните изисквания; казва на хората, на които не им е ясно, да си гледат работата. И е невидима, скрита под Зеления паркинг. Ние сме като перон 9S в онези тъпи филми за Хари Потър. Просто тухлена стена, докато не улучиш невидимата кодирана ключалка и не видиш какво в действителност се крие вътре. И тогава, пуф, се озоваваш в друг свят, където магьосниците още имат магии. Е, какво ще кажеш? Хайде! Признай си! Впечатлен си.

— Значи тук си бил, когато не можах да те открия?

— Да-ммм — Целият грееше.

Ферис огледа помещението. Приличаше на оперативния щаб в Балад, но беше по-шикарно. На задната стена имаше огромни екрани с непогрешимите премигващи образи на „пред порното“. Но истинският екшън беше отдолу, където се трудеха оперативните работници. Не приличаха на нито една колекция от агенти на ЦРУ, която беше виждал. Бяха млади, на по двайсет, най-много на по трийсет. Носеха джинси, тениски и тесни поли. В помещението нямаше нито една вратовръзка. И стените на кабините приличаха на пародия на студентско общежитие — със снимки на най-различни брадати противници, карти, на които беше отбелязано местоположението на известни действащи агенти, паяжини от „мастилен анализ“, свързващи членове от подземната мрежа. Анализаторите се бяха навели над бюрата си като преследвачи на подводници, залепнали за сонарите, опитвайки се да открият невидимите убийци и да ги накарат да се появят на повърхността.

— Изградил си собствено ЦРУ — каза Ферис.

Хофман кимна.

— Да. Тези хора може и да не съществуват, официално казано, но си скъсват невидимите гъзове от работа. И ще ти кажа защо. Защото знаят, че са последната ни надежда. Знаят, че някой ден бомбата, която избухва в Милано или Франкфурт, или Ню Йорк, ще е атомна. И ако не я открият, ще отнеме живота на милиони хора. Затова работят всеки час, всеки ден, за да намерят бомбата и да убият хората, които искат да я поставят. Затова ги обичам — всеки един от тези претоварени и нестандартни хора. Може да не изглеждат като убийци, но са такива.