Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Операция „Минсмийт“. Така я бяха нарекли британците, нали? Сигурно остарявам и оглупявам, затова не се сетих сам.

— Само остаряваш — отвърна Ферис.

— Знаеш ли какво? Харесваш ми, Ферис. Голяма работа си. Наистина.

— Благодаря.

— За да го направим, както трябва, ще трябва да те включим в нова верига. Вече съм накарал разни хора да правят доста необичайни неща. Опитах се да те накарам да се присъединиш и ти, след като те раниха в Ирак, но ти ме отсвири. Все още можем да те включим, ако наистина си навит. Но не бързай още да вдигаш ръка. Не става дума за простотиите от вида „за водене на тайни операции“, които се учат във Фермата. Сигурен ли си, че го искаш?

Ферис не помисли, преди да отговори. Никога не го правим, когато взимаме решения, които променят живота ни.

— Трябва да стигнем до Сюлейман. Това може да свърши работа.

— Такия — рече Хофман, наслаждаваше се на предложението на Ферис. Сложи една от огромните си длани върху ръката на младия мъж. — Ти го каза много отдавна, Роджър. Това трябва да стане. Не можем да загубим. Ако не можем да пробием мрежата на Сюлейман, ще умрат още много хора. — Той отпусна хватката си и каза на Ферис, че секретарката му щяла да му се обади след няколко дни да уреди нова среща. Трябвало да направи някои размествания, да сложи нови жици, преди да може да включи Ферис в новата верига.

Вашингтон

Първата нощ във Вашингтон Ферис спа на хотел. Долнопробен и малък, близо до Дюпон Съркъл. Напомни му за местата, където беше живял, преди да започне да работи за ЦРУ. Имаше нужда да е сам, далече от всички познати. Не искаше да вижда Гретхен, преди да е решил какво точно иска да й каже. Тя умееше да отхвърля плановете му или просто да не им обръща внимание. Този път той искаше да има ясен курс. Обади й се в шест и половина на следващата сутрин: знаеше, че ще я хване след душа, точно преди да се гримира.

— Здрасти, Гретхен.

— Роджър? — Беше изненадана, но щастлива.

— Върнах се у дома.

— Не, не си. Със сигурност не си у дома. Аз съм си у дома. Ти си някъде другаде. Къде си?

— На хотел.

— Какво правиш на хотел, за бога?

— Ще ти обясня. Можем ли да се видим за вечеря?

— Не ставай смешен, скъпи. Прибери се у дома, в твоя апартамент и при твоята жена. Трябва да ходя на работа днес, но ще си бъда у дома в седем. Имаш ключ. Искам да кажа, разбира се, че имаш ключ. Това е твоят апартамент. Така че идвай. И си почини. Ще имаш нужда от сили довечера.

Ферис искаше да я предупреди, че не е от този род визити, но тя бързаше да се приготвя за работа и затвори, като му каза, че го обича и толкова се радва, че си е дошъл. Сериозно говореше. Нямаше начин да улесни нещата. Просто трябваше да й каже и да се махне.

Апартаментът им се намираше в стерилно бяла сграда в Калорама, точно до Кънектикът авеню. Отиваше на стила на Гретхен. Богати хора живееха наоколо, хора с наследствени пари и връзки в обществото. Гретхен беше като тяхна дъщеря. Запозна се със съседите, посещаваше ги, когато бяха болни, носеше им малки подаръчета от командировките си. Беше обзавела апартамента разточително: докато живееха заедно, вечно го мъкнеше по търгове и антикварни магазини, за да добави още нещо към лукса. Когато канеха съседите на коктейл, мъжете винаги сякаш знаеха с какво си изкарва хляба Ферис, без да са го попитали.

Гретхен беше самообразоваща се аристократка. Именно това се харесваше на по-възрастните съседи, че това умно младо създание се старае да се присъедини към техния свят. Баща й беше продавал застраховки в Индиана и също беше добър, стабилен гражданин, но никога не беше мечтал, че дъщеря му ще стане член на Сългрейв Клъб. Гретхен имаше по-голям брат, който беше останал в Индиана и работеше като регионален търговски директор на „Джон Диър“ 35 35 Канадска фирма, производител на земекопни машини. — Б.пр. . Това не беше за нея. Тя беше препасала ракетния колан на осемнайсет, беше полетяла към Колумбийския и си беше създала нов живот. Ферис можеше да се възхити на акта й на себесътворение, но вече не му харесваше да е наблизо.

Поздрави портиера, който изглеждаше изненадан, че го вижда. Качи се с асансьора и притеснено отвори вратата. Във вестибюла имаше ново писалище, натруфена френска щуротия с извити крака, която трудно би могла да бъде използвана за писане. Апартаментът беше чист и подреден; следите от другия живот, който беше живяла, докато него го бе нямало, бяха заличени. Отиде в спалнята. На нощните шкафчета от двете страни на леглото имаше снимки в сребърни рамки. Разгледа собствения си портрет, правен, преди да се оженят: изглеждаше шик и още смътно приличаше на журналист. Нямаше прах по рамката. Беше я лъснала — или я беше извадила от някоя кутия?