Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Но аз не съм Хани, дявол да го вземе! И не съм теб. Аз съм си аз и имам работа да върша. И няма да тръгна да се разкайвам и да изпусна топката. Ние сме във война, за бога! Тези лайнари гърмят по една бомба почти всеки ден, докато ние се мотаем. Пуснали сме в ход неща, за които нямаш никаква представа, и знаеш ли какво! И те не вършат работа. Президентът попита директора днес на съвещанието дали ЦРУ е излязло в постоянна отпуска. Боже господи! — промърмори Хофман и поклати глава. — Тези хора се опитват да ни убият, а на нас започнаха да ни свършват номерата, с които да ги спрем. Организирането на тази работа с Амари ми отне толкова време, колкото и малката операцийка на Хани, а сега всичко се провали. Така че, много благодаря, но ще се притеснявам за това, а не колко много сме преебали нашите йордански приятели.

Възцари се мълчание. Ферис чакаше следващото избухване на Хофман, но той се беше намръщил и мълчеше. Шефът му се проваляше. Всички те се проваляха. Хофман беше прав. Номерата им се бяха изчерпали. Чакаха нов удар, надяваха се, че ще успеят да хванат някого от някоя мрежа и да го смажат от бой навреме, за да предотвратят следващия атентат. Това не беше стратегия — беше поражение на забавен каданс. Хофман още мълчеше и на Ферис му хрумна, че чака предложение. Прехвърли през ума си още веднъж идеята, която му беше хрумнала по време на тъжния полет до Вашингтон. Сети се за думата на Хани — такия . Когато истината не върши работа, лъжи. Когато губиш едно от игрищата, създай друго.

— Имам една идея — рече Ферис. Думите му пропаднаха в яма от мълчание. — Може би е налудничава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хофман. Не беше свикнал Ферис да прави оперативни предложения.

— Казах, че имам идея. Хрумна ми в самолета. Мислил съм го и преди, но ми изглеждаше прекалено откачено. Сега май вече не ми изглежда така. Искаш ли да я чуеш?

— Да, разбира се. Какво имаме да губим? Освен цяла шибана страна.

— Добре. Трябва да се доберем до Сюлейман. Ако не успеем, живи ще ни изяде. Виж ни само. На нищо не приличаме. Трябва да задействаме нещо. Прав ли съм?

— Очевидно. Каква е идеята?

— Нещо, което Хани ми каза, преди да тръгна. Съвсем накрая, преди да ме изхвърли. Говори за онова мюсюлманско нещо, наречено такия . Лъжата, която изричаш, за да получиш каквото искаш. И си мислех, да предположим, че просто излъжем. Да предположим, че накараме Сюлейман да си помисли, че вече сме го направили — че вече сме в палатката. Ние знаем, че сме се провалили, но той не знае. Той знае само, че спим под леглото му и чакаме подходящия момент. Ще лъжем в основни линии. Ще се преструваме, че сме го гепили за топките. И после ще се възползваме от страха му. Изглежда ли ти разумно?

— Може би — рече Хофман. — Ако знаех за какво говориш.

— Говоря за заблуда. Единственият начин, по който можем да проникнем в мрежата на Сюлейман, е чрез такия . Опитвахме и не стигнахме доникъде. Можем да продължим да опитваме. Можем да бесим хора на всяка салафитска джамия по света и да чакаме някой някъде да захапе стръвта. И може и да стане накрая. Но вече нямаме време. Затова, щом нямаме време да вербуваме истински агент, нека се престорим, че вече сме го вербували — и да го пуснем като виртуален агент. Няма да е истинско проникване в Ал Кайда, а виртуално проникване. Но каква е разликата , а? Щом нямаме карти, да се престорим, че имаме. Да блъфираме — да го накараме да си мисли, че сме вътре, че движим агент. По дяволите, ако решим, можем дори да се преструваме, че сме вербували Сюлейман. Можем да се преструваме каквото си поискаме. Ако сме достатъчно нагли, ще се получи.

Хофман поклати глава. Отново се усмихваше. Потъмнялото му чело беше просветнало.

— Знаеш ли, ще трябва да си променя мнението за теб. Представа нямах, че си толкова непочтен. Това те слага в съвсем нова категория в книгата на Еди.

— Отчаян съм — рече Ферис. — Ти също.

— Това е факт. Как предлагаш да започнем шашармата? Ако предположим, че се заинтересувам.

— Ето какво ми хрумна в самолета. Четях една книга за британска операция за заблуда на противника по времето на Втората световна война, когато трябвало на всяка цена да попречат на германците. И реших, че можем и ние да започнем същата игра.

— Добре, господин Умнико. Коя е книгата?

— „Мъжът, който изобщо не съществуваше“.

Хофман затвори очи и остави мисълта да потъне. Видя го веднага — мъртвото тяло, фалшивото съобщение, пластовете лъжи. Отиде до лавицата с книги и извади един оръфан екземпляр от книгата, която Ферис току-що беше споменал.