Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Най-накрая стигнаха до асансьор със стара врата, достатъчно голям, за да побере цяло стадо добитък. Това беше затворническият асансьор, осъзна Ферис. Вонеше на хора, които се бяха насрали от страх, докато се спускаха към къщата на мъртвите.

Асансьорът бавно се изкачи нагоре, скърцаше. Вратата се отвори към нова мръсотия и боклуци. Ферис вдиша гадния мирис на пленничеството, мярна няколко лица под мижавото флуоресцентно осветление. Пазачите го поведоха към една залостена врата. Един затворник започна да му се моли — мислеше, че като е чужденец, може да го спаси. Вратата се отвори и пазачите смушкаха Ферис. Беше се смрачило и луната не се виждаше върху сърдитото небе.

Джипът му беше отсреща. Той се качи и запали двигателя, очакваше едва ли не той да експлодира. Но не, това не беше стилът на Хани. Ферис се върна в посолството, изпрати съобщение на Хофман по специалния канал, след което, час по-късно, разговаря с шефа на отдела по защитения телефон. Хофман звучеше притеснено, но не разкаяно.

На следващата сутрин Ферис трябваше да лети за Вашингтон. На път за летището се отби до апартамента на Алис и я събуди. Тя разбра, че се е случило нещо ужасно.

— Какво е станало, скъпи? — За пръв път го наричаше „скъпи“.

— Имам неприятности в службата. Искат да се прибера у дома, да говоря с хората от Държавния департамент.

— Загазил ли си? Нещо ужасно се е случило, нали? Виждам го.

Той погледна рошавите кичури, залепнали по съненото й лице.

— Нищо не се е случило. Не е важно. Но трябва да изясня служебните проблеми. И да говоря с жена ми.

Тя кимна.

— Кога ще се върнеш?

Един мускул потрепна по лицето на Ферис. Той премести тежестта от ранения си крак. Не знаеше кога щеше да се върне. Ако Хани говореше сериозно, може би никога.

— Веднага щом мога — отвърна той. — Ще ти се обаждам при всяка възможност, докато ме няма. Става ли?

— Разбира се. Стига наистина да се върнеш.

Отначало той не й отговори. Клетви за вярност, от личен опит знаеше, се даваха само ако има причина да се съмняваш във верността на другия. Сети се за това, което беше казал Хани: че всяка допълнителна дума добавя известна доза несигурност.

— Не искам да те напускам. — Чувствата му прозираха във всяка дума.

— О, Роджър. — Тя поклати глава. В очите й имаше сълзи. — Обещай ми нещо. Ако решиш, че не държиш на мен, трябва да ми кажеш. Не искам да бъда наранена. Водя хубав живот, който ме прави щастлива, и не искам отново да съм нещастна.

— Никога не бих те наранил — рече Ферис. Тя кимна и после му обърна гръб. Докато се отдалечаваше, Ферис си помисли: „Значи това е, което чувстваш. Това чувство на безпомощност се нарича любов“.

Лангли/Вашингтон

Докато Ферис се прибираше у дома, кола бомба избухна във Франкфурт. Той се обади на отговорника си, когато спряха в Лондон, за да попита дали да се връща в Йордания, но му беше наредено да не го прави, Хофман го искал във Вашингтон колкото е възможно по-бързо. Човек си даваше сметка колко са уплашени хората само като ги гледаше на летището. Тълпяха се около телевизорите в чакалните, за да следят новините. Няколко полета бяха отменени заради повишеното ниво на сигурност.

Ферис се обади на Алис от Лондон. Още не беше чула новините от Франкфурт. Ферис й каза да внимава и тя се разсмя.

— Аз ли? Ти внимавай. Не аз създавам проблеми. — Ферис също се разсмя, но го заболя. Искаше да е с нея. Нито веднъж по време на брака си с Гретхен не беше пожелал да се скрие далече с нея и да остави света да изчезне. Тя беше част от света — там беше основното при Гретхен. Тя беше част от матрицата. Алис живееше в друго измерение, което все още представляваше загадка за Ферис, и му се искаше сега да е с нея.

По време на дългата част от пътуването, Лондон — Вашингтон, го налегнаха черни мисли. Губеха позиции. Бяха проиграли малкото си ценни възможности да се внедрят в мрежата на врага. Ферис не беше по-добър от Хофман. Беше нетърпелив и алчен и беше изгубил опашката на противника си. Мисълта, че се връща в централата на ЦРУ, беше потискаща. Не беше вялото линолеумно усещане на мястото или набиващият се на очи „модернистичен“ вид на архитектурата от 60-те. Беше чиновническата култура, която се просмукваше като мухъл по коридорите. Ферис беше слушал риториката за елитното братство в началото. Управлението трябваше да не е толкова самодоволно бюрократично като „Тайм“, мислеше си тогава, но се оказа, че греши. Беше по-зле. Самозаблудата се бе ширила толкова дълго, че хората бяха загубили способността си да правят разлика между това кое е реално и кое не е. Провалът не се приемаше — що се отнася до Управлението, ЦРУ никога не правеше грешки. Това бяха хора, които вярваха на собствената си презентация, направена на „Пауър Пойнт“.