Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Думите му бяха изречени с гняв. Бяха израз на раздразнение, болка, съжаление за многото напразни усилия. Не беше толкова заради отнетия живот, колкото за годините упорита работа, които бяха изминали за подготвянето на операцията, и хората, които можеха да бъдат спасени.

Ферис се чудеше какво да каже:

— Кой го е убил? — попита накрая.

— Смятаме, че е една от свръзките му в Ал Кайда. Хванали са го в Мадрид. Това, което не разбираме, е защо е убит. — Йорданецът погледна Ферис право в очите. — Имаш ли някаква представа?

Ферис замълча за миг, мигът се оказа прекалено дълъг.

— Абсолютно никаква — отвърна той.

— „Абсолютно никаква“. Това е повече от „не“ и ме кара да ти задам нов въпрос: защо хората имат нужда да добавят допълнителни думи към отрицанията си? Когато е напълно достатъчно да се каже „не“, защо човек казва „абсолютно не“? Странно е, не мислиш ли?

— Добре, Хани. Ще ти го кажа съвсем просто. Не знам кой е убил Мустафа Карами. Преди да вляза в кабинета ти, не знаех, че е мъртъв.

Хани продължаваше да разсъждава върху думите.

— Има нещо в нашия арабски език, което прави всяко твърдение лъжливо, знаеш ли? Дори когато казваш истината. Нашият език е за поети, не за инженери. Но английският е прост език. Той е език на „да“ и „не“. Когато хората добавят нещо, значи има причина. Когато някой ми каже „Честно, Хани…“ или „Откровено, Хани…“, винаги подозирам, че ме лъже. Ако казва истината, няма да се нуждае от тези допълнителни думи, за да я подчертава. Просто ще я каже. Прав ли съм.

— Да, Хани. Прав си.

— Но аз ти вярвам, когато ми казваш, че не знаеш защо Карами е убит. Защото как би могъл да знаеш? Аз самият не знам.

— Благодаря ти.

— Но, скъпи мой, ние ще разберем. Не е ли това късмет? Двамата с теб ще разберем защо Мустафа Карами е убит.

— И как ще го разберем? — Ферис изведнъж се притесни. Усети как сърцето му започна да бие по-бързо.

— Като разпитаме мъжа, който го е убил. Испанците са го заловили в Мадрид и ни го предадоха. Казва се Зияд. Тук е вече близо седмица. В момента се намира точно под нас, в затвора в подземието на тази сграда.

— Дворецът на призраците — рече Ферис. Така йорданците понякога наричаха затвора под централата на СОР. Казваха, че никога не напускаш затвора същият човек, който си бил, когато си влязъл в него.

— Това са глупости, скъпи ми Ферис. Няма нито призраци, нито счупени кости. Много добре го знаеш. Не изтезаваме хората. Най-добрата техника за разпит е да ги оставиш да се сриват сами. Или да доведеш някой шейх да четат заедно Корана. Шейховете са много по-ефективни от нас.

— Не и когато бързате да получите информация.

— Не, скъпи ми Ферис. Особено когато бързаш, трябва да си търпелив. Точно така се отнасям със Зияд. Когато го доведохме миналата седмица, крещеше през качулката си, че нямало да проговори никога. Кълнеше се в Аллах, че щял да се изсере на мустаците на краля, преди да ни кажел и думичка. Риташе и викаше, за да ни покаже колко кораво ще се съпротивлява на това, което си мислеше, че ще последва. Мисля, че всъщност искаше да го бия, за да си повдигне адреналина. Но аз си излязох. Без да му кажа нито дума.

— Нито дума ли, Хани?

— Нищо. Пред него само мълчание. Единствено се моля в часа за молитви. Върнах се втората нощ и той се държа по същия начин, но не чак толкова бурно. Седнах зад него в стаята за разпити и го наблюдавах повече от час. Можеш да чуеш виковете по коридора, но винаги така правим. Виковете са на запис. Пеняви се известно време, разправяше ми колко е корав. Каза, че с радост убил Карами, защото той бил предател. Беше доволен. Крещя ми. Очакваше изтезанията, но те така и не идваха. И аз не казах нищо. Преди да си тръгна, отново се молих. Но на него нито дума.

— Бил е разочарован. Наранил си гордостта му.

— Напълно прав си, Роджър. Това е арабинът в теб. Зияд се мислеше за толкова важен, че ще се наложи да го пребием като куче, за да изтръгнем сведения от него. Но ние не му обръщахме внимание. Не можеше да го разбере. Това беше обида за достойнството му, както казваш ти. Отидох пак снощи и отново седнах при него. Беше престанал да крещи. Седях пак зад гърба му, точно зад главата му, за да чува дишането ми. Мълчах дълго. Вероятно цял час, дори повече, не знам. Накрая той проговори. Искаше да знае дали ще му задам някакви въпроси. Тогава разбрах, че е готов да говори. Молеше да бъде разпитан.

— Е, и какво ти каза?

— Нищо, защото пак не говорих с него. Прошепнах му в ухото, че здравата е загазил. Махнах му качулката и сложих пред него една снимка.