Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— На майка му.

— Разбира се. „Внимавай“, прошепнах му. И отново си тръгнах. Исках да му дам още двайсет и четири часа пустота, за да има нужда наистина да си признае пред мен. Смятам, че вече сигурно е готов. Държали се го отново буден цяла нощ. Да, според мен сега е моментът. Да идем ли да видим?

— Да — отвърна Ферис. Знаеше, че няма избор. — Само едно нещо.

— И какво е то?

— Мога ли да се обадя в централата, за да им кажа, че Карами е мъртъв?

— Не. — Очите на Хани бяха тъжни като на куче. — Опасявам се, че не можеш да се обадиш в централата си. Няма да е никак уместно.

— Защо? — попита Ферис, но Хани не отговори на въпроса му. Тогава, за пръв път, откакто беше пристигнал в Йордания, Ферис се уплаши от домакина си. Той беше пленник на Хани и въпреки завоалираната игра на думи нямаше никакво съмнение, че пашата ще го убие, ако сметне за необходимо.

Хани се надигна от бюрото си и го поведе през вратата. Подчинените му веднага скочиха да помагат, но шефът им махна да си вървят. Един пазач в края на коридора ясно промълви: „Да, господарю“, докато началникът минаваше. Хани кимна и набра кода на електронната ключалка, тежката врата се отвори и Ферис го последва в Двореца на призраците.

До вратата имаше малък асансьор без копчета. Хани пъхна един ключ в ключалката и вратата на асансьора се отвори. Вътре имаше само две копчета — нагоре и надолу. Това беше личният асансьор на Хани към затвора. Слизаха доста време; Ферис не беше сигурен дали асансьорът е бавен, или се спускат много надолу в земята, но им трябваха близо трийсет секунди. Най-сетне вратата се отвори и пред очите на Ферис се разкри дълъг тъмен бетонен коридор.

Няколко огромни араби с вид на хора, които ще те гръмнат, без да им мигне окото, стояха в коридора. Хани се приближи и им каза нещо, което Ферис не можа да чуе. Американецът леко потрепери. В подземието беше студено. Човек можеше да замръзне тук, ако не му дадат подходящи дрехи. Хани му направи знак да го последва по коридора. На всеки десет метра имаше тежки метални врати с малки отвори.

— Можеш да гледаш, ако искаш — рече Хани.

Ферис надникна през един от отворите. Видя един измършавял човек по гащи с толкова изцъклен поглед, че изглеждаше полужив. В килията миришеше на екскременти и урина.

— Труден случай — каза Хани. — Но ще му дойде акълът.

Ферис не искаше да гледа повече в килиите. Не беше сантиментален човек и беше виждал и преди на какво са способни съюзниците и приятелите на Америка, когато решат да смажат някого. В сравнение с тях Хани пипаше нежно. Но не искаше да бъде на това място. Стигнаха до едно разклонение, където коридорът се разделяше на два други, дълги по стотина метра, и после до още едно подобно разклонение. „Боже — помисли си Ферис, половината страна сигурно е в затвора“.

— Стигнахме — рече Хани, когато стигнаха до трето разклонение. Тръгна наляво. По този коридор нямаше килии, а малки стаи, които явно се използваха за разпити. Ферис чу как някакъв мъж крещи. Започна като внезапен вой от болка и шок, сякаш му бяха счупили някаква кост, и после се усили все повече, сякаш някой разместваше счупеното. Ферис не можа да прецени дали гласът е истински, или на запис. Последва пауза и после нов ужасяващ вик, жертвата захленчи и се замоли на арабски.

Хани отвори една врата и направи знак на Ферис да седне. Пред него имаше стъклена преграда, а зад нея се намираше стаята за разпити, ярко осветена от флуоресцентните лампи на тавана, с едно бюро и два стола вътре. Стените бяха боядисани в синьо. Това беше. Синият хотел. От страната на Ферис имаше малък високоговорител, така че можеше да чува какво се говори в другата стая.

— Имаш късмет, че разбираш арабски — рече Хани. — Не мисля, че това може да се преведе лесно.

Остави Ферис, да влезе в стаята за разпити и дръпна стола си към стената, на десетина метра от другия стол. Миг по-късно вратата в дъното се отвори и двама пазачи вкараха затворника. Беше небръснат, изтощен от липсата на сън, но иначе изглеждаше невредим. Пазачите го сложиха да седне на стола и вързаха ръцете и краката му за металната рамка. После излязоха. Затворникът погледна Хани почти умолително.

Ферис зачака Хани да каже нещо, но йорданецът седеше и мълчеше.

— Какво искате от мен? — попита затворникът. Повтори го, този път почти го проплака. Хани продължаваше да мълчи.

Минаха няколко минути. Затворникът гледаше Хани с изтерзан поглед. Сълзи се затъркаляха по бузите му и той едва се удържа да не се разхлипа.