Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Амин — каза Ферис.

Тя стисна ръката му и после я пусна. Ферис отвори очи и я погледна. Изведнъж се почувства виновен. Тя беше толкова любвеобилна и доверчива, а той знаеше, че не е честен с нея за нещо важно — най-важното нещо може би. Докато се хранеха, Алис продължаваше да говори за пътуването си. Изяде пържолата и картофите, но остави фасула. Когато приключи, бутна чинията и замечтано се загледа към звездите, после се обърна към него. Изрита обувката си и прокара нежно пръсти нагоре по прасеца му.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Ферис притеснено.

— Какъв е проблемът? Не обичаш ли момичета? — разсмя се тя.

— Не, става дума за нещо сериозно.

— О, добре. Какво е то?

Той поклати глава.

— Не знам как да го кажа. Срам ме е да го кажа. Но аз съм женен.

— Знам. — Тя поклати глава. — Боже! За толкова тъпа ли ме смяташ?

— Откъде знаеш? Никога не съм го споменавал. И не нося халката си, откакто те срещнах.

— Защото е явно. Един необвързан мъж би ми налетял още на първата среща. Но ти си по-търпелив. Зрял. Като женен мъж. Това първо.

— Исках да ти скоча още на първата среща, и на втората, и на третата.

— Не е само това. Има нещо тъжно в теб дори и когато се забавляваш. Сякаш имаш нужда от нещо, което някой не ти е дал. Не секс, а любов. Това ми говореше, че си нещастно женен.

— Истина е. Нуждая се от любов. И съм нещастно женен мъж. — Той я докосна по ръката, но тя се дръпна.

— Плюс това попитах.

— Как така попита?

— Попитах в посолството. С една от секретарките ходим заедно на йога. Казах, че съм се запознала с един много готин мъж, Роджър Ферис, и тя ме предупреди: „Внимавай. Той е женен“. Така че знаех. Но другото е вярно. Затова чаках толкова дълго. Исках да се уверя, че си заслужаваш.

— Не ми се сърдиш, че ни ти казах още в началото, че съм женен?

— Не, защото в крайна сметка ми каза. Иначе може би нямаше да искам да си легна с теб. Не, това не е вярно. Пак щях да го направя. Но така е по-добре. И ти ще оставиш жена си.

— Вярно е. Ще я помоля да ми даде развод. Ще й кажа другия път, когато отида във Вашингтон.

— Трябва да се разведеш, Роджър, щом не си щастлив. Но не заради мен, заради теб.

— Сега съм щастлив.

— Да, но не толкова, колкото ще бъдеш. — Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята. До леглото имаше свещ. Беше я сложила тайно при обиколката на апартамента. Сега я запали.

— Прегърни ме.

Ферис погали косата й, после устните и я притегли към себе си. Докато се целуваха, тя се мъчеше с колана му. Докато дърпаше панталоните му, той пъхна ръце под роклята й. Нежният плат между краката й сякаш се стопи. Дрехите им се свлякоха на земята, той нежно положи тялото й на леглото и я огледа на светлината на свещта. Бузите й бяха гладки като алабастър. Едната ръка свенливо скриваше гърдите й, но тя я махна. Видя белезите върху крака му — на светлината на свещта шевовете изглеждаха като малки хълмчета и бяха меки на пипане.

Тя се разтвори за него, за очите му, за нежните му ръце и допира на горещата му кожа.

— Искам те — рече тя, думите бяха приглушени от задъханото желание. Хвана го с ръка и го насочи към себе си.

Той проникна бавно, но тя го притисна навътре. Тялото й се движеше бързо и тя извика името му. Преди да й отговори, телата им едновременно достигнаха до внезапната кулминация на желанието. Усети как тя се стегна около него и после целият се разтресе от насладата, която ги отнесе заедно в празното пространство. Отпусна глава на гърдите й, мокри от слюнката му, и се заслуша в ударите на сърцето й.

Аман

След няколко дни Хани повика Ферис в кабинета си. Ферис тръгна сам и взе завоя, който водеше към крепостта на хълма. Двама сержанти го придружиха нагоре този път, стояха от двете му страни почти като стража. И за пръв път не го заведоха до приемната на заместника на Хани, а го вкараха веднага при пашата. Ферис се зачуди какво става. Нямаше знак Хани да е ядосан; всъщност не се беше чувал с него от няколко дни.

Щом влезе в кабинета на Хани, веднага разбра, че нещо не е наред. От обичайното перчене на йорданеца не беше останало нищо. Беше с набола брада и имаше тъмни кръгове около очите, сякаш не беше спал от дни. Махна му да седне на стола пред бюрото му, вместо на дивана, където седяха обикновено, изчака вратата да се затвори, после изчака още една секунда, за да се успокои.

— Мустафа Карами е мъртъв — студено заяви йорданецът. — Нашият човек в Берлин. Беше убит миналата седмица.