Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Какво искате? — потрети умолително.

Най-накрая Хани отговори.

— Кажи ми, Зияд, защо уби Мустафа Карами? — Гласът му беше тих. От коридора се разнасяха непрекъснати писъци.

— Защото беше предател — отвърна затворникът. — Защото беше предател. Защото беше предател.

Хани остави тишината в стаята да се нагнети. Беше като напрежението в главата, когато гмуркачът се спуска прекалено дълбоко. След десет минути Зияд се отчая достатъчно, за да проговори пак.

— Моля ви. Истина е. Мустафа Карами беше предател.

— Но, Зияд, откъде знаеш, че Мустафа е бил предател? — Въпросът на Хани беше почти като подигравка.

— Това е номер. Вие вече знаете!

— Не е номер. Кажи ми.

— Защото работеше за американците. Той беше предател, работеше с американците.

Хани замълча, за да осмисли думите му.

— И как може да си сигурен в това? — Гласът беше като сън, от който е невъзможно да избягаш.

— Знаете отговора. Знаете го, знаете го.

— Разбира се, че го знам, но искам да го чуя от теб. Ти си важен човек. Трябва да го чуя от честен човек като теб, когото уважавам.

— Благодаря ви, сиди 33 33 Господарю (араб.). — Б.пр. . Бяхме сигурни, че е предател, защото беше във връзка е техен човек. С Хюсеин Амари, който работи за американците в Индонезия. Така разбрахме, че Карами сигурно работи за американците.

— Да, американците. — Очите на Хани бяха непроницаеми гневни точици. — Но как разбрахте?

— Разбрахме, защото Карами се свърза с Амари. Отначало беше обратното. Амари се обаждаше на Карами. Той дори ни попита. Кой е този Хюсеин Амари? Защо ми се обажда? Но по-късно разбрахме, че Карами се е свързал с Амари. Искал да помогне на Амари да иде в Европа и да се срещне с някои от нас. Питал за някой на име Сюлейман. И тогава разбрахме: вие заедно с американците се опитвате да го внедрите в мрежата ни. Това беше вашият номер. Използвахте Карами да вкара някой в най-секретните ни места. Беше ясно, че на Карами не може да му се има доверие. Той работеше за американците и за вас.

Хани гледаше втренчено затворника. Ферис виждаше колко напрегнато е лицето му, докато се мъчеше да запази самообладание.

— Защо не убихте Амари? — попита Хани.

— Опитахме, но не успяхме да го открием. Той изчезна. Американците са хитри. Скриха го. Много са хитри тези американци. Но те са Сатана и господ ще ги накаже!

Хани погледна към огледалната стъклена преграда, към мястото, където знаеше, че седи Ферис.

— Да — тихо отвърна той. — Американците са много хитри. — Стана от стола си и напусна стаята. В стъпките му отекваше потисната ярост, като на професионален боксьор, който се запътва към ринга.

Отвори вратата на подслушвателната кабина. Ферис се зачуди дали йорданецът няма да го застреля на място. Хани стискаше юмруци — не като прелюдия към насилие, както се оказа, а за да си възвърне самообладанието.

— Не желая никога повече да разговарям с теб — рече той, гласът му леко потрепери. — Имахме добър и предпазлив план за Карами. Той можеше да бъде от голяма полза и за двама ни. Може би щеше да ни заведе там, където искаме да идем. А сега вече го изгубихме заради глупостта и лъжите ти.

Гледаше Ферис, все още смаян. Как можеше американците да са толкова глупави? Поклати глава. Край. Тръгна към вратата, после спря и отново се обърна към Ферис.

— Знам какво правите. Имаме дума за това на арабски, казва се такия . Идва още от времето на Пророка. Това е лъжа, която казваш, за да се защитиш от неверниците. Те са невежите, затова можеш да им кажеш каквато лъжа си пожелаеш. Така постъпвате с мен и вие двамата с Ед Хофман. Такия. Но направихте много лоша грешка.

— Съжалявам — отвърна Ферис.

— Не казвайте нито дума повече, господин Ферис. Ако още веднъж ми проговорите, ще ви убия. — И излезе, като остави Ферис в този капан, дълбоко в планината.

През преградата Ферис видя как пазачите разкопчават затворника Зияд и го извеждат. Сега, след като се беше пречупил, щяха да го използват, да изцедят от него всички контакти, които беше имал, всеки кенеф, в който беше пикал, но американците нямаше да разберат нищо от това.

Ферис изчака известно време, чудеше се дали някой ще дойде да го вземе, или ще го оставят да се разлага под земята. Накрая дойдоха двама пазачи, същите, които го бяха поели при пристигането му. Изведоха го по друг път, надолу по мръсни, зле осветени и вонящи на лайна коридори. Чуваше писъците от килиите, покрай които минаваха, хора, които ги болеше или които бяха тук толкова дълго, че просто бяха полудели.