Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Да. Но, честно, дали Ед Хофман ще ти повярва? А и дори той да го направи, какво ще си помислят от контраразузнаването на ЦРУ, Главния инспекторат, председателите на Сената и комисиите за вътрешно разузнаване? Ще имат толкова много въпроси. И тези въпроси няма да ти позволят да останеш в ЦРУ. Хората ще си мислят, че си мой агент. И ще са прави.

Ферис затвори очи и разтри слепоочията си със здравата си ръка. Трябваше да помисли. Къде всъщност се намираше? Къде искаше да отиде? Беше изминал много път, но не за да седи в остъклената тераса в Триполи заедно с Хани паша.

Хани дръпна за последно от „Чърчил“-а си и го остави. Огромната пура беше почти догоряла.

— В ума си не вярваш, че си бил агент на йорданското разузнаване. Но обективно погледнато наистина си бил мой агент: контролирах те, насочвах те и те ръководех. Фактът, че не си го осъзнавал, е от второстепенно значение според мен. Каквото и да кажеш, на колкото и полиграфа да се подложиш, Хофман и приятелите му ще си останат завинаги с подозрението. Съжалявам, но това е положението.

— Това са глупости, Хани. Но ако предположим, че е вярно, какво според теб трябва да направя?

— Важното е, че ти спечели. Можеш да правиш каквото си пожелаеш.

Ферис погледна към светлината зад прозореца, ясна и чиста, осветяваща толкова много тъмни местенца. Казаното от Хани беше вярно, поне отчасти. Ферис беше минал през врата, през която не можеше да влезе отново. Макар че имаше чувството за недовършена работа. Беше оцелял, но толкова много други хора бяха мъртви и толкова много от убийците им още бяха на свобода. Чувстваше се като марионетка. Беше си изпълнил ролята умело, но пиесата още не беше свършила. Знаеше го по-добре от всеки. Той пръв беше разбрал за съществуването на Сюлейман от един иракски агент в мръсната барака южно от Тикрит. Случаят беше негов. Не на Хофман, нито на Хани. И не беше приключил. Хани грешеше: той не беше спечелил, още не.

Затвори очи и видя лицето на противника си. Позволи си да си спомни стаята в Халеб, стола, шперплата, за който бяха завързани пръстите му, видеокамерата в дъното, дяволската увереност в очите на Сюлейман, че той владее положението. Правеха филм; това беше казал той, филм, който трябваше да бъде показан по Ал Джазира. Но какъв беше филмът на Сюлейман? Докато въртеше въпроса в ума си, изведнъж му стана ясно какво трябва да направи. Обърна се отново към йорданеца, толкова изкусен в облеклото и лъжите си.

— Добре, Хани. Да бъде както ти искаш. Аз съм твой агент. „Обективно казано“. Никой никога няма да повярва, че не съм бил. Но сега, когато вече съм твоят човек, трябва да ми възложиш една последна мисия.

— И каква е тя, скъпи ми Роджър? — Усмивката на Хани беше повече от самодоволна. В съзнанието му играта беше приключила. Не му беше хрумвало, че Ферис може да поиска да напише епилог.

— Искам да унищожа мрежата на Сюлейман — рече Ферис.

Хани се разсмя. Реши, че Ферис го провокира.

— Не бъди алчен, приятелю. Това е още един американски недостатък. Хванахме Сюлейман. Скоро ще заловим и много от хората му. Не ти ли стига? Какво повече ни трябва?

— Трябва да унищожим идеята му. Заловихме него и част от хората му, но ще се намерят други, които са също толкова хитри и гневни. Имат цял Ирак на разположение, за да набират хора. Не сме свършили още. Докато работех за Хофман, исках да създам отрова, която да унищожи всичко, докоснато от Сюлейман. Да зарази него, идеите му, хората му. Да ги направи радиоактивни за стотици години. Още се нуждаем от това: отровно хапче. И аз мога да бъда отровата.

— За какво говориш, Роджър? Ти си целият в бинтове и нямаш сили. Едвам можеш да ходиш.

— Но мога да мисля . Мога да престана да съм толкова глупав и да се опитам да поумнея. И ти можеш да ми помогнеш, Хани паша. Това те моля в замяна на това, което ти дадох аз. Искам да довърша започнатото.

Хани неловко се размърда в креслото си. Сега вече беше ясно, че Ферис говори сериозно.

— Ами Алис? — попита той.

— Никога няма да ме обича, ако не сложа край на това. Затова трябва да го приключа.

— Добре тогава. Слушам те, скъпи ми Роджър. Стига да не тръгнеш да разваляш вече постигнатото.

— Трябва да ти задам един въпрос: намери ли видеокамера в тайната квартира на Сюлейман в Халеб?

— Да, разбира се. Беше в стаята, където те разпитваха, ако това е правилната дума за това, което ти сториха. Хората ми я прибраха, в случай че ни дотрябва. Мисля, че е в съседната стая.