Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Беше буден от десетина минути, когато в стаята дойде една сестра. Каза нещо на арабски към коридора. Ферис завъртя глава и видя, че говори на тъмнокож войник, който пазеше на вратата. Разбра, че където и да се намира, е все още в арабския свят. Сестрата видя, че е буден, махна кожения каиш от гърдите му и повдигна леглото му. Попита го дали така му е удобно и Ферис й каза, че да. Провери превръзката на шинирания пръст, после и тази на отрязания и каза, че зараствали добре.

— Един човек иска да ви види, ако се чувствате достатъчно добре — рече тя. Помогна на Ферис да стане. Макар че беше отслабнал, Ферис можа да се разходи из стаята. Сестрата му даде дрехи. Бяха негови, взети от гардероба в спалнята на апартамента му в Аман. Интересно. Нямаше обаче никаква представа какво означава това.

— Къде съм? — попита Ферис.

— В Триполи, господине — отвърна сестрата. — В Ливан.

Сънуваше ли? Сестрата му каза да се облече, щяла да се върне след пет минути, за да го заведе при посетителя му. Спази обещанието си, отведе Ферис по дълъг коридор до една масивна дъбова врата и почука.

Отвътре някой отговори на арабски и тя бутна вратата.

Хани Салаам го чакаше в едно от двете огромни кресла в дъното на стаята. Пушеше пура и върху лицето му беше изписано огромно задоволство. Всъщност, докато го гледаше, Ферис се подвоуми дали някога изобщо е виждал по-доволен човек. Играта беше свършила. Пред него беше арабският Просперо, който беше заповядвал на морето, небето и вятъра; който беше задействал актьорите, създавайки чудовища и фантазии — чиято невидима ръка беше режисирала всеки миг от драмата, която други си мислеха, че режисират; който беше превърнал бялото в черно и после отново в бяло.

— Скъпи ми Роджър — каза той и стана да прегърна Ферис. — Изглеждаш доста задоволително, като се има предвид какво преживя. Искаш ли пура? Заповядай. Трябва да изпушиш една пура. Ти си герой. Спаси повече хора, отколкото можеш да си представиш. Вероятно никога няма да разберем точния им брой.

Ферис го погледна. Въпреки целия гняв, който изпитваше, не можеше да не се усмихне, докато гледаше пашата. Мустаците му бяха идеално подрязани. Косата беше току-що подстригана и боядисана, така че лъщеше като на кинозвезда. Беше с ново спортно сако, син кашмир на тънки жълти райета, и с нови лъснати до блясък обувки.

— Да, ще изпуша една пура — рече Ферис. Хани му подаде една „Ромео и Жулиета“, от дългите и дебели, известни като „Чърчил“. Когато Ферис я допря до устните си, Хани запали дълга кибритена клечка и задържа пламъка под края на пурата, така че той запулсира в червено с всяко дърпане на Ферис.

Ферис издуха дима, вдигна крака на табуретката, сложена помежду им, и каза:

— Дължиш ми един пръст.

— Да, така е. Това и много повече. Но ще ти се реванширам, уверявам те. Чувствам те като собствен син. Винаги съм те чувствал така. Затова ми беше толкова трудно да те измамя. Но както обичате да казвате вие, американците, беше в името на добра кауза. С това се успокоявам. Но то няма да върне пръста ти. Много съжалявам за него. Мислех, че хората ми ще дойдат навреме. Не предполагах, че разпитът ще започне толкова скоро. Не и на „дезертьор“. Но щом те чух да викаш, веднага атакувахме.

— Ти си организирал всичко — рече Ферис, в гласа му се долавяше учудване, примесено с гняв. — Цялото представление е било твое. Хофман не е имал никаква представа.

— Да, представлението беше мое. — Йорданецът издуха облак дим. — Това е моят свят. Аз го разбирам. Вие, американците, сте гости. Опитвате се да разберете, но всъщност е невъзможно. И сте арогантни, съжалявам, че трябва да го кажа. Не знаете какво не знаете. Когато осъзнах това, след гадната случка в Берлин, разбрах, че трябва да поема нещата в свои ръце.

Ферис кимна. Това, което казваше Хани, беше истина. Не можеше да го отрече.

— А аз какво бях? — попита той. — Твоя пионка?

— В никакъв случай, скъпи мой. Ти беше мой агент. Моята къртица в ЦРУ. Хвърлих ти око още щом пристигна. Само дето не можех да те вербувам. Никога нямаше да се съгласиш. Затова стана моят виртуален агент.

Ферис се разсмя високо.

— Това, което двамата с Хофман си мислехме, че правим със Садики. Мислехме си, че можем да хванем Сюлейман, като използваме Садики като „виртуален агент“. Използвах същите думи.

— Но това е доста нелепо, не мислиш ли? Йордания е моя. Мога да контролирам всичко и всеки в нея. Аз самият използвам Садики от няколко години. Наистина ли Ед Хофман си мисли, че може да играе така в задния ми двор, без да разбера?