Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Един от мъжете на Хани дойде да развърже Ферис. Когато ръцете и краката му бяха свободни, той се надвеси над Сюлейман и му се усмихна. Това беше достатъчно за Сюлейман, за да разбере какво се е случило току-що. На лицето му се изписа безкрайно отчаяние. Стана му ясно, изведнъж.

— Ти губиш — рече Ферис.

Сюлейман изрева от мъка, воят на пречупен дух. Бяха го измамили. Беше работил с човек от ЦРУ. По-добре да беше мъртъв.

В Бейрут Ферис хвана такси и каза на шофьора, че иска да го закара до Дамаск, на три часа път от другата страна на билото на Ливанската планина. Беше субару, достатъчно удобно. Искаше да вземе маршрутка, но Хани го посъветва да не го прави. Щеше да изглежда странно американец да се вози заедно с турски работници и камериерки от Судан. Ферис трябваше да намери хубава кола и да седне на задната седалка като истински американец. В интерес на истината Хани изобщо не искаше Ферис да ходи до Дамаск. Нека някой друг да достави записа на Ал Джазира. Но Ферис беше настоял. Ако имаше проблем, само той щеше да може да обясни. Присъствието му доказваше автентичността на записа — той беше живото доказателство за това. Хани знаеше, че е така, но въпреки това се възпротиви. Предложи да изпрати отряд от спецслужбите да го охранява, но Ферис отказа. Това щеше да направи пътуването още по-опасно, а не обратното. Хани се съгласи, че Ферис е прав, но не остана доволен. Не искаше бомбата, която носи Ферис, да избухне в ръцете му.

Субаруто напусна Бейрут покрай брега и започна стръмното изкачване през планинските градове Алей и Бхамдун нагоре към билото. В планината имаше дълбок сняг и пътищата близо до върха бяха заледени, въпреки че грееше слънце. Изпълзяха до най-високия връх, покрай контролно-пропускателните постове на ливанската армия, и после се спуснаха надолу към Чтаура и долината Бекаа. Ферис усети, че стомахът му започна да се свива от страх, когато наближиха сирийската граница. Откакто беше в Близкия изток, вечно се беше страхувал от тази граница. Беше точка, от която нямаше връщане. От другата страна човек се оставяше на милостта на съдбата.

Хани му беше дал йордански дипломатически паспорт. На теория това трябваше да улесни нещата. Но сирийците бяха любопитни. Защо този човек, Фарес, пътува от Йордания? Информационните им системи бяха прекалено примитивни за по-сериозно търсене на друга самоличност, но въпреки това бяха подозрителни. Попитаха Ферис колко дълго смята да остане в Сирия и той отвърна, че очаквал да се забави само няколко часа. Трябвало да предаде една пратка и после се връщал в Ливан. Това явно окуражи капитана от гранична полиция. Ферис може и да беше проблем, но поне нямаше да е за дълго.

Колата прекоси анти ливанските заграждения покрай сирийската граница и след трийсетина минути се озоваха в покрайнините на Дамаск. Градът се простираше с километри в Сирийската равнина, бижу на Изтока, по-загубило блясъка си. Ферис даде на шофьора адреса на бюрото на Ал Джазира в Абу Раманех, близо до френското посолство. Офисът се намираше в невзрачна бетонна сграда. Като по-голямата част от Дамаск и тя изглеждаше извадена от капсула на времето от 60-те години. Когато пристигнаха, Ферис накара шофьора да го изчака: нямало да се забави повече от десетина минути и после се връщали в Бейрут.

Стисна малкия пакет с оригиналната видеокасета, увита в амбалажна хартия. Имаше и копие в джоба на сакото си. Натисна звънеца, на който пишеше „Ал Джазира“, и когато секретарката му отвори, поиска да се срещне с главния кореспондент. Появи се набит мъж с двуредно сако „Джордж Рафт“ и шарена вратовръзка. Огледа Ферис подозрително.

Ферис се изкашля. Не искаше да изглежда нервен, но не можа да се овладее. Това беше краят на един дълъг път.

— Нося ви касета от Рауф — каза Ферис.

— Кой? — попита мениджърът на кореспондентското бюро и се отдръпна назад.

— От Рауф. Това е името, което използва. Каза ми, че очаквате запис от него. Специална информация, която ще представлява голям интерес за вашите зрители.

Главният кореспондент пребледня. Прибра се бързо в кабинета си и Ферис го чу да говори по телефона. Гласът му звучеше покорно. Чу го как повтори името „Рауф“ няколко пъти, но не можа да разбере нищо повече. Накрая човекът се върна. Изглеждаше облекчен и скоро стана ясно защо. Щеше да се отърве от неканения си гост. Главният кореспондент му връчи лист, на който беше записал адрес в Стария град.

— Вървете при Хасан, щом имате касета от Рауф — каза той. — Не тук. Ето адреса. — Махна с ръце, сякаш искаше да изпъди Ферис през вратата.