Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Нека ви оставя едно копие — отвърна Ферис, извади касетата от джоба си и я остави на масата. — Ако нещо се случи с мен и не успея да я занеса, ще искате да я видите. Много е важно за всички араби. Това е специален дар от Рауф.

Мъжът не остана особено доволен, че му оставят този тревожен важен подарък. Но не се опита да го върне.

Адресът беше в Баб Тума, християнския квартал на Стария град, колкото и да беше странно. Вероятно това беше поредната форма на такия . Шофьорът се оправяше някак със задръстванията и ревящите клаксони по улица „Багдад“ и накрая стигнаха до Баб Тума. Напредваха едва-едва по една стара улица покрай останките на древната градска стена. Най-накрая стигнаха до една калдъръмена улица, прекалено тясна за такси, и шофьорът спря и махна с ръка. Адресът беше някъде нататък, сред магарешките каручки и тъмните улички. Ферис пак му нареди да изчака: щеше да се върне след няколко минути.

Продължи пеш. Кракът му пулсираше от раните от шрапнели, но със силата на волята си той накара болката да изчезне. По тясната уличка имаше поток от сирийци, излезли на пазар. Месар режеше агнешко на открито; няколко врати по-нататък двама мъже разглеждаха сирийско мъжко списание в бръснарницата, докато чакаха да ги подстрижат. Двойка си избираше сватбени халки в един бижутерски магазин. Чернооки деца излизаха от двора на едно американско училище. Ферис се почувства така, сякаш изчезва в анонимния водовъртеж на този арабски град, но знаеше, че не е така. Набиваше се на очи като белег върху кожата. На всеки прозорец виждаше зловеща икона на Исус, мрачен източен Исус, който наистина знаеше какво значи да страдаш.

Стигна до адреса. Отдолу имаше малко магазинче, продаваше музикални и видеокасети под шарена тента. До него беше входът на жилищата. Над магазина светеше. Ферис спря и огледа улицата. Блъсканицата сякаш беше оредяла. Хората се връщаха по домовете и дюкяните си. Може би знаеха. Това им беше особеното на места като Дамаск: имаха си таен език. В мига, в който се случеше нещо, или щеше да се случи, всички начаса разбираха. Така оцеляваха.

Ферис провря глава през вратата. Вътре беше тъмно, затова той натисна ключа на лампата в коридора. Една жена пред прага на врата в дъното се дръпна в мрака.

— Къде живее Хасан? — попита Ферис.

Жената поклати глава, вдигна очи към стълбите и затвори вратата си. Ферис се качи по скърцащите стъпала. Всяка дъска сякаш поддаваше, а дървените перила се клатеха. Горе на площадката беше тъмно и Ферис не можа да намери лампата. Придвижваше се пипнешком, дланта му търсеше ключа на стената. Една врата се отвори и се показа брадато лице, полуогряно от светлината отзад.

— Ти ли си Хасан? — попита Ферис. — Нося нещо за Хасан.

Брадатият не отговори. Махна на Ферис да го последва в мъждиво осветената стая. На Ферис това изобщо не му хареса, но нямаше избор. Нещата бяха стигнали вече дотук. Трябваше да направи доставката, и толкоз. Касетата щеше да свърши останалото. Чу как резето щракна зад гърба му.

В апартамента имаше още един мъж. Също като първия, и той имаше гъста брада. Носеше плетена молитвена шапчица. Ако се съдеше по студената дълбочина на очите му, спокойно можеше да е брат на Сюлейман.

— Аз съм Хасан — рече той. — Ти кой си?

— Нося ти касета от Рауф — отвърна Ферис. — Рауф ми каза да ти я дам, за Ал Джазира е. Това е последното му желание. Каза, че трябвало да ти я дам и че ти си я чакал.

— Ти си американецът? Този, когото чакаше Рауф?

— Да — отвърна Ферис. Затъваше здраво, но нямаше значение. Важното беше да вземат касетата.

Хасан кимна. Знаеше кой е Ферис — затова беше отворил вратата, — но не беше доволен.

— Чакахме касетата преди няколко дни. Но загубихме връзка. Къде е Рауф? Защо нямаме вести от него?

— Не знам — отвърна Ферис. — Знам само, че искаше да получите това. — Подаде увития в амбалажна хартия пакет. Хасан внимателно го разопакова и огледа касетата. Провери написаното на арабски отстрани. Явно бяха кодови думи. Прочете ги два пъти и кимна.

— Благодаря на господ — рече той.

— Благодаря на господ — повтори Ферис. — Аз ще си вървя. Рауф каза, че трябва да си тръгна веднага щом ви предам касетата.

— Не — отвърна Хасан. — Първо ще я изгледаме.

Гореща вълна заля Ферис. Стаята сякаш започна да се свива. Трябваше някак си да я разпъне отново, преди да го смачка.

— Трябва да вървя — отвърна той и тръгна с гръб към вратата. — Когато видите касетата, ще разберете. Трябва да бъде показана по Ал Джазира.