Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Ние ще решим това — отвърна Хасан. Подаде касетата на другия човек, който включи телевизора в малката всекидневна. Имаше вградено видео. След няколко секунди щяха да сложат касетата вътре и на екрана щяха да се появят образите. Ферис знаеше, че няма време.

— Трябва да си вървя — повтори той. — Веднага.

Хасан застана зад Ферис, за да му препречи пътя към вратата. „Край“, помисли си той. Хвърли крадешком поглед към прозореца и си спомни за магазина отдолу. Сети се, че имаше тента.

— Пусни касетата — рече Хасан. Помощникът му я пъхна вътре и на екрана започнаха да проблясват образи.

Ферис се втурна инстинктивно, без да обръща внимание на болния си крак, контузените мускули, страха, който се беше загнездил в крайниците и ставите му. Извърна се с гръб към прозореца и се хвърли с всичка сила към рамката, опитваше се да предпази главата си, доколкото може. Чу как дървото се сцепи от силата на тялото му и усети как парчета стъкло разрязват кожата му като хиляди срязвания от хартия. После политна във въздуха, без да знае дали тялото му ще удари острите камъни на калдъръма, или мекия плат на тентата. Всичко трая само миг, след което усети как се удря в тентата, достатъчно, та падането да се забави, а след това се стовари на земята.

Хората на улицата крещяха и го сочеха. Не разбра защо, докато не сложи ръка отзад на главата си и не я погледна — цялата бе в кръв. Имаше само няколко секунди, преди Хасан и помощникът му да изтичат на улицата след него. Опита се да се изправи и се олюля. След което хукна по улицата; бягаше толкова бързо, колкото му позволяваше кракът. Хората продължиха да пищят, но не му пукаше. За него беше най-добре сирийската полиция да го арестува. Но го оставиха да мине.

Когато наближи портата на Баб Тума, си даде сметка, че Хасан и помощникът му не го гонят. Къде бяха? И изведнъж му стана ясно. Бяха пуснали касетата точно когато той бе скочил. Бяха приковани от образа на Сюлейман: стъписани, потресени, парализирани. Отровното хапче беше стигнало до първото разклонение. Сега щеше да продължи нататък, щеше да мине нагоре по всички нерви и сухожилия, докато не стигне до центъра на центъра. И тогава светлините щяха да започнат да гаснат, системата щеше да се свие и да изсъхне и щеше да остане само съсухрената кожа.

Шофьорът го чакаше там, където го беше оставил. Имаше кърпа в багажника и Ферис избърса кръвта. Инстинктът му подсказваше да стои далече от сирийска болница или американското посолство. Нареди на шофьора да кара към френското, най-хубавото и най-модерното в града. Обясни на военния на портала, че трябва да се види с началника на службата на ГДВС 65 65 Главна дирекция по външна сигурност, DGSE (фр.), еквивалент на ЦРУ и МИ6. — Б.пр. . Може би заради кръвта, а може би заради твърдата решимост в погледа му, френският войник го покани да влезе вътре, зад тежката врата на посолството, докато се обади. Шефът на ГДВС пристигна след минутка с медицинска сестра, която почисти раните на Ферис в клиниката на посолството и повика лекар. Беше си счупил две ребра при падането и имаше нужда от близо четирийсет шева, за да се затворят всички срязвания, но беше извадил късмет. Ферис обясни малко от това, което беше направил — не много, но достатъчно, за да не изглежда смешен човекът от ГДВС, когато изпрати сводката си. Когато французинът го попита защо не е отишъл в американското посолство, Ферис отвърна: „Отстранен съм“ и французинът му се усмихна съчувствено.

Човекът му предложи дипломатическа кола и шофьор за обратното пътуване до Бейрут и Ферис с радост прие. Беше свършило. Сега имаше само една цел и тя беше да открие Алис.

Записът се завъртя по Ал Джазира след двайсет и четири часа. Говорителят го обяви за „признание на предател“. Все едно гледаш публично обесване. Може и да беше ужасно, но човек не можеше да откъсне очи.

Когато пуснаха записа, Ферис вече беше под закрилата и грижите на Хани. Дори не си направи труда да го изгледа. Остави „признанието“ на Сюлейман да си свърши работата — остави срамът и контраобвинението да отекнат в целия мюсюлмански свят, остави опроверженията и взаимните нападки да се разпрострат, остави политиците да се пенявят, да злорадстват или да търсят къде да се скрият. Не беше нещо, което щеше да отмине за няколко дни или седмици. Щяха да минат години, преди мрежата да се възстанови от токсина. Щом като движението не можеше да вярва на Сюлейман, великия съзидател на джихада, тогава не можеше да вярва на нищо.