Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Първите дни бяха особени. Никой от двамата не искаше да говори прекалено много, от страх да не отприщят водопад от първични емоции, които да унищожат всеки шанс за щастие. Държаха се предпазливо един с друг, като двойка, която е достатъчно разумна да не рови в стари любови. Ферис си беше обещал, че ще разкрие всички лъжи и ще живее само с истината, но това не беше толкова лесно. Оказа се, че почти всичко в живота му е лъжа. Въпросът по-скоро беше да започне отново, отколкото да пренапише миналото си, и явно Алис разбираше това. А и тя също имаше тайни — загадки от живота й в Йордания, които не би могла да обясни докрай на Ферис или дори на себе си.

Срещнаха се в болницата в Триполи, където Алис беше останала, докато Ферис отсъстваше. Когато за пръв път излезе на остъклената тераса, Ферис се разрида. Опита се да й каже какво се е случило, но се отказа и тя само го прегърна по-силно. Видя белезите по лицето и врата му; понечи да хване превързаната ръка, но се сепна, когато видя, че единият му пръст липсва — можеше да си представи останалото. Ферис не си направи труда да й разказва за последното си премеждие в Дамаск. Това можеше да почака, ако изобщо се стигнеше до него.

Хани им даде кола с шофьор и те напуснаха болницата. По планините зад тях имаше сняг и кристална синева искреше във водата. Пречистващата сила на слънцето и морето сякаш изми част от мръсотията още в мига, в който излязоха на открито. Ферис посети джамията в Триполи, където според Хани прадядо му бил шейх. Искаше да я види. Показа на Алис каменната къща, в която се е родил дядо му, и тя се усмихна. Сякаш също винаги бе знаела, че е мюсюлманин.

Следобедът се спуснаха на юг покрай брега към изгубилия блясъка си смарагд, наречен Бейрут. Хани им беше резервирал апартамент във „Финикия“ с гледка към дъгата на пристанището и снега на планината отзад. Алис закачи на вратата „Не безпокойте“ и те бавно се съблякоха един друг, като Алис внимаваше много с раните му. Заведе го до леглото и не се любиха дълго време; само се докосваха и си спомняха, оставяха любовта и желанието да се завърнат. Той я чакаше; не беше редно той да започне, тя трябваше да го пожелае. И Алис го направи.

Останаха в леглото цялата нощ и на следващия ден, поръчваха си храна от румсървиса и седяха на терасата с гледка към морето. Имаха безкрайно много време сега, нямаше закъде да бързат, нямаше защо да лъжат. Ферис — полузаспал следобеда — чу как Алис му пее приспивна песен. Млъкна, когато се разсъни, после подхвана отново, като погали къдравата му черна коса. Ферис позволи на ума си да се върне назад. В известен смисъл беше преживял историята отзад напред, но дали я беше разбрал? Мислеше, че да.

— Била си част от всичко това — рече той.

— Накрая, да. — Тя спря да пее, но продължи да го гали по косата. — Била съм в Сирия и преди. Знаех какво правя.

— За Хани ли?

— Да. Той ми помогна да остана в Йордания, така че и аз му помагах понякога. Но последния път го направих заради теб. Каза, че няма да пострадаш. И че иначе никога няма да бъдеш свободен.

— Имаш ли нужда да ми кажеш нещо?

Тя се замисли за миг, после каза:

— Не. — Погали го по лицето и се усмихна. Не след дълго заспа до него.

Върнаха се в Аман с частния самолет на Хани. Хофман ги чакаше и дори да беше ядосан, не го показа. Той обираше лаврите за всичко, така както беше предвидил Хани, дори и за записа по Ал Джазира. Искаше пълен отчет за изпълнената мисия и Ферис му го даде. Не скри нищо и разговорът в мехура отне близо три часа.

— Искам да напусна Управлението — заяви Ферис, когато свърши. Хофман не се опита да го разубеждава. Измърмори нещо от сорта, че напълно го разбирал. Явно изпита облекчение. Ферис беше единственият американец, който знаеше всички факти. В този смисъл бе последният човек, когото шефът на Близкоизточния отдел искаше да вижда в ЦРУ.

Хофман му предложи щедър компенсаторен пакет — не го позлати, но го посребри. Щеше да има пожизнена пенсия за инвалидност плюс специално ранно пенсиониране, защото беше ранен по време на служба, плюс специална награда от директорския безотчетен „награден фонд“, плюс изплащане, с натрупаните лихви, на цялата отпуска, която Ферис изобщо не беше ползвал, и извънредния труд и вредните, които не си бе получил. Не беше цяло състояние, но осигуряваше приличен доход. Хофман каза, че искали да му присъдят медал, тайно, и го попита дали ще отиде до Централата, за да може директорът да му го връчи. Ферис отказа — можели да го запазят в някой сейф, заедно с този от Ирак.