Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Жалко за историята ти с близнаците. Ще се изгуби насред цялата тази каша.

Микаел вдигна очи от компютъра и погледна тъжно Ерика, която бе застанала до него.

– Радвам се, че мислиш за журналистическата ми суета, докато светът полудява – каза той.

– Мисля за „Милениум“.

– Разбирам. Но сега ще трябва да изчакаме с публикацията, нали? Не можем да издадем нов брой, без да зачекнем и тази новина.

– Това май е вярно, за съжаление. Имаш ли сили пак да се захванеш за работа? – попита тя.

– Имам.

– Добре – каза Ерика и двамата си кимнаха.

Лятото се очертаваше да бъде непоносимо горещо и натоварено, така че Микаел Блумквист реши да се разходи, преди да се захване със следващия си репортаж. Излезе навън и тръгна надолу по Йотгатан, мислейки за Лео и Дан.

Опелото се провеждаше в Стуршюркан. Вътре беше пълно с хора, макар че не се прощаваха с някой държавник, а с възрастен адвокат, който цял живот беше помагал на млади хора, тръгнали по грешен път, без някога да е участвал в зрелищни процеси. Но материалът на „Милениум“ за така наречения „Близначен скандал“ сигурно беше изиграл известна роля, пък и все пак ставаше дума за нашумяло убийство.

Часът беше два следобед. Погребението беше дос​ тойно и затрогващо, с доста нетрадиционна проповед, в която свещеничката почти не спомена Бог или Исус, но обрисува починалия с фини щрихи. Думите ѝ обаче останаха в сянката на прочувствената реч, която полусестрата на Холгер, Брит-Мари Нурѐн, държа преди малко. Тя наистина трогна насядалите по пейките посетители, особено една висока африканка на име Лулу Магоро, която плачеше почти неконтролируемо.

Други също имаха сълзи в очите или пък бяха свели глави почтително – роднини, приятели, стари колеги, съседи, някои клиенти, които, изглежда, се справяха добре с живота, както и Микаел Блумквист, разбира се, сестра му Аника Джанини, комисар Ян Бублански, годеницата му Фара Шариф, криминалните инспектори Соня Мудиг и Йеркер Холмберг, а също и Ерика Бергер и всички хора, които в по-голяма или по-малка степен бяха близки с Холгер. Но в църквата имаше и други посетители, които, изглежда, бяха дошли най-вече от любопитство и се оглеждаха едва ли не алчно наоколо, с което притесняваха свещеничката – висока, слаба жена на около шейсет години, с побеляла коса и остри черти. Все пак тя отново пристъпи напред с присъщия си авторитет и кимна на един мъж с черно ленено сако, който седеше на втория ред. Той се казваше Драган Армански и беше собственик на охранителната фирма „Милтън Секюрити“.

Драган поклати глава. Беше негов ред да говори, но вече не искаше, трудно беше да се каже защо. Свещеничката прие извинението му, подготви посетителите за прощаването с покойния и даде знак на музикантите.

В същия миг една млада жена от задните редове се изправи и викна: „Спрете, чакайте“. По някаква причина мина известно време, докато хората разберат, че това е Лисбет Саландер. Може би се дължеше на облеклото ѝ. Тя носеше шит по поръчка черен костюм, с който приличаше на момче, макар че бе забравила да се среши. Косата ѝ беше все така буйна и рошава, а и походката ѝ не беше по-смирена, както би подобавало, предвид обстоятелствата. В движенията ѝ имаше нещо агресивно, но въпреки това тя някак парадоксално изглеждаше странно нерешителна. Щом стигна до олтара, сведе глава, без да погледне никого в очите. За миг изглеждаше, сякаш се кани да се върне обратно на мястото си.

– Искаш ли да кажеш няколко думи? – попита свещеничката.

Тя кимна.

– Заповядай. Разбрах, че с Холгер сте били близки.

– Бяхме близки – повтори Лисбет.

След това отново замълча, а из църквата се разнесе шепот. Невъзможно бе да се разчете езикът на тялото ѝ, но повечето хора сметнаха, че Лисбет изглежда или ядосана, или като парализирана. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ едва се чуваше.

– По-високо – викна някой.

Тя вдигна поглед и се огледа объркано.

– Холгер беше... мрънкало – каза тя. – Имаше тежък характер. Не проявяваше уважение към хората, които предпочитат да мълчат, затворени в себе си. Не знаеше кога да се откаже. Настояваше на своето и караше най-различни неуравновесени чудаци да говорят и да споделят. Беше достатъчно тъп, че да вярва в доброто у хората, дори и в мен, а това не беше особено популярен възглед. Холгер беше горд, стар глупак, който не приемаше чужда помощ, колкото и да се нуждаеше от такава. Винаги правеше всичко възможно, за да изрови истината, и то не заради самия себе си. И, естествено...