Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Ракел отстъпи назад, грабна кафявата си лекарска чанта и за няколко секунди предимството бе на нейна страна. Това обаче нямаше нищо общо с чантата или съдържанието ѝ. Лисбет просто едва не припадна. Усилието отпреди малко бе накарало световъртежът да се завърне с притеснителна сила. Тя замижа и се огледа. Въпреки мъглата, паднала пред погледа ѝ, Лисбет осъзна, че никога преди не е виждала нещо подобно. В апартамента липсваха всякакви цветове, всичко беше черно или бяло и излъскано до блясък. Сякаш тук не живееше човек, а робот, някаква машина за почистване. Едва ли имаше и една прашинка, все едно в помещението се поддържаше стерилна среда. Лисбет залитна и се подпря на едно черно бюро. Стори ѝ се, че ще изгуби съзнание, но забеляза нещо с периферното си зрение. Ракел Грейс се приближаваше, хванала нещо в ръка. Лисбет отстъпи назад и осъзна, че това е канюла. Тогава спря и събра сили.

– Чух, че имаш навика да бодеш хората със спринцовки – каза тя, а Ракел премина в атака.

Не постигна нищо. Лисбет изрита спринцовката, която падна върху лъскавия бял под и се изтърколи встрани. Главата ѝ отново се замая, но тя остана на крака и се съсредоточи върху Ракел. Изненада я колко спокойна изглеждаше старата жена.

– Просто ме убий. Ще умра с достойнство – каза Грейс.

– С достойнство?

– Точно така.

– Няма да получиш тази възможност.

Лисбет изглеждаше болна и говореше с изтощен, без​ звучен глас. Ала Ракел Грейс разбра, че това е краят. Погледна наляво към Карлбергсвеген и се поколеба за секунда-две. После осъзна, че няма алтернатива. Всичко друго би било по-добро от това да попадне в лапите на Лисбет Саландер. Ето защо се втурна към балкона и отвори вратата, обзета от изпълнено с ужас желание да се хвърли във въздуха и да полети надолу. Но щом стигна до парапета, нечии ръце я сграбчиха и я спряха. И двете не си бяха представяли, че нещо такова би могло да се случи.

Ракел бе спасена от човека, от когото се страхуваше повече от всичко. Лисбет я върна обратно в стерилния апартамент, държейки я здраво.

– Ще умреш, Ракел. Спокойно – прошепна тя в ухото ѝ.

– Знам – отвърна тя. – Имам рак.

– Ракът не стига.

Лисбет произнесе думите с такава ледена интонация, че ужасът заби ноктите си в Ракел и тя не можа да не попита:

– Какво имаш предвид?

Лисбет не я погледна. Главата ѝ бе наведена надолу.

– Холгер означаваше много за мен – каза тя и стис​ на китката на жената толкова силно, че кръвта ѝ сякаш спря.

– Така че ракът не е достатъчен, Ракел. Трябва да умреш от срам и ти обещавам, че това ще е най-лошото от всичко. Ще се погрижа за теб да се разчуят толкова много гадости, че всички да те запомнят единствено със злините, които си извършила. Ще бъдеш погребана в собствените си изпражнения.

Лисбет вече не изглеждаше като блед призрак, излязъл от гробището, ами говореше с такова убеждение, че Ракел наистина ѝ повярва, особено след като Саландер закрачи решително към вратата и пусна вътре група полицаи, които вече бяха арестували Бенямин.

– Добър вечер, фрю Грейс. Двамата с теб имаме много да си говорим. Току-що задържахме твоя колега, професор Стейнберг – каза мургав, възрастен мъж с мека усмивка, който се представи като криминален комисар Ян Бублански.

На полицаите им трябваха по-малко от двайсет минути, за да открият сейфа зад гардероба. Един парамедик отведе Лисбет навън и Ракел се загледа след нея. Саландер така и не се обърна. Сякаш за нея тя вече не съществуваше.

Микаел Блумквист седеше в кухнята на редакцията на Йотгатан. Преди малко беше приключил с дългия репортаж за Регистъра и Проект 9. Денят беше горещ, както обикновено. От две седмици не бе падала и капка дъжд. Той изпъна гръб, пийна малко вода и се загледа в синия диван, красящ офисния пейзаж.

На него се бе излегнала Ерика Бергер, зачетена в статията му. Не можеше да се каже, че Микаел е притеснен. Сигурен беше, че материалът е разтърсващ и че публикуването на сензационната история ще се отрази страшно добре на вестника. Но все пак не знаеше как ще реагира Ерика. Това не се дължеше само на факта, че на места репортажът бе проблематичен от етична гледна точка. Причината бе преди всичко караницата им.

Беше ѝ казал, че няма да ходи до архипелага по време на лятната почивка, нито да празнува по какъвто и да е начин. Искаше да се концентрира върху историята си, да прегледа документите, които бе получил от Бублански, и да продължи интервютата с Хилда фон Кантерборг, Дан Броуди и Лео Манхеймер, който тайно бе пристигнал в Стокхолм заедно с годеницата си от Торонто. И никой не можеше да твърди, че Микаел не се бе трудил усилено. Работеше, кажи-речи, денонощно не само по репортажа за Регистъра, ами и по разказа на Фария Кази. Вярно, че не той пишеше тази статия, а Софи Мелкер, но Микаел постоянно се месеше, а освен това обсъждаше съдебния процес със сестра си, която полагаше всевъзможни усилия Фария да бъде оправдана и да заживее нов живот със защитена самоличност.