Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

На двайсет и седми декември Дан посети майката на Лео в старческия дом и като че ли никой не заподозря нищо. Това му вдъхна кураж. Беше облечен подобаващо и не говореше много. Опитваше се да си придаде разстроен, но сдържан вид, а от време на време наистина се разчувстваше, макар че седеше до човек, когото никога преди не бе срещал. Вивека Манхеймер беше дребна, изпосталяла и бледа и в нея имаше нещо птицеподобно. Някой беше сресал косата ѝ и дори я бе гримирал леко. Тя спеше, с глава облегната високо на две възглавници. Устата ѝ беше отворена и тя дишаше едва доловимо. По едно време – смяташе, че така е редно – Дан я погали по рамото и ръката. Вивека отвори очи и се взря критично в него. Стана му неприятно, но не се притесни. Жената бе под въздействието на морфина и винаги можеше да се каже, че бълнува.

– Кой си ти? – попита тя.

В крехките ѝ, изострени черти се появи нещо сурово и осъдително.

– Аз съм, мамо. Лео – отвърна той.

Тя като че се замисли над думите му. Преглътна, съб​ ра сили и каза:

– Така и не оправда надеждите ни, Лео. Разочарова мен и баща си.

Дан затвори очи и си припомни всичко, което Лео му беше разказал за майка си.

– Ти също не беше това, на което се надявах – отговори той с учудваща лекота, може би тъкмо защото за него Вивека бе една непозната. – Не ме разбираше. Ти разочарова мен .

Тя го погледна учудено и замаяно.

– Разочарова Лео – добави той. – Разочарова двама ни – също като всички останали.

Изправи се и се прибра, вървейки пеша през Стокхолм. На следващия ден, двайсет и девети декември, Вивека Манхеймер почина. Дан съобщи с имейл, че няма да може да отиде на погребението. Писа на Ивар Йогрен, че излиза в отпуск, и получи обратно редица ругатни и приказки за безотговорност, на които не отговори. На четвърти януари напусна страната, след като получи одобрение от Ракел Грейс.

Отлетя за Ню Йорк и се срещна с брат си във Вашингтон. Двамата прекараха една седмица заедно, преди отново да се разделят. Лео се завъртя из джаз средите в Бостън и обясни, че е започнал да свири на пиано, но прекарваше повечето време сам и не смееше да се показва публично. Шведският му акцент го тревожеше и изпитваше носталгия по дома чак докато не реши да се премести в Торонто, където срещна Мари Денвър. Тя беше млад интериорен дизайнер, но мечтаеше да стане художничка. По онова време обмисляше да основе фирма със сестра си, но не беше сигурна дали притежава смелостта за нещо такова. Лео – или Дан, както се наричаше понастоящем – вложи средства във фирмата и стана активен член на ръководството. Не след дълго двойката си купи къща в квартал Хогс Холоу в Торонто. Там Лео редовно свиреше на пиано в компанията на тесен кръг умели аматьори, всички от които бяха лекари.

Дан също се лута дълго време, пътувайки из Европа и Азия. Свиреше на китара и четеше за финансовия пазар с искрено любопитство. Усещаше, или вярваше, че от позицията на външен човек може да предложи нова метаперспектива върху борсата и в крайна сметка реши да заеме мястото на Лео в „Алфред Йогрен “, не на последно място за да узнае с какви компромати разполагаха Ракел и Ивар. Разбра, че няма да е лесно да се измъкне. Нае един от най-добрите бизнес адвокати в Стокхолм, Бенгт Валин. Когато стана ясен обхватът на нелегалните действия, извършени от панамската компания „Мосак Фонсека“ от името на Лео, той бе посъветван да не предприема нищо.

Времето минаваше и животът се нормализира, както става обикновено. Двамата изчакваха и тайно поддържаха връзка. Дан се обади именно на Лео, когато се измъкна от Микаел Блумквист във фоайето на „Алфред Йогрен“. Лео мисли дълго и накрая му каза сам да прецени дали е време да разкаже историята, като добави, че за целта едва ли има по-подходящ човек от Блумквист. И ето че Дан реши да говори с журналиста, само че още не му бе разказал за новия живот на Лео. След като Микаел си тръгна, Дан продължи да пие вино и отново позвъни до Торонто. Последва дълъг разговор, който бе прекъснат едва когато Дан чу дискретно почукване на вратата. Беше Ерика Бергер.

По-рано през деня Ракел Грейс се добра с мъка до Хамнгатан и хвана такси, с намерението да се върне у дома и да рухне в леглото си. По пътя обаче се ядоса на себе си. Не беше типично за нея да отстъпва пред болестта или пред каквито и да било спънки. Реши на всяка цена да продължи да се бори, като използва на практика всичките си контакти и връзки – освен Мартин Стейнберг, който се бе сринал след редицата обаждания от полицията, – за да издири Блумквист и Даниел Брулин. Изпрати Бенямин да провери в офиса на „Милениум“ и в апартамента на Микаел на Белмансгатан. Но Бенямин се сблъска единствено със заключени врати. Накрая Ракел се отказа поне до утре и остави Бенямин да я откара от офиса в квартал Алвик до апартамента ѝ на Карлбергсвеген. Искаше най-сетне да си почине, но също така и да унищожи по-деликатните документи от проекта, които все още съхраняваше в дома си в сейфа зад гардероба в спалнята.