Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Но накрая са си тръгнали.

– Тръгнаха си, а аз мислех само за едно – цифрите, изписани на дисплея. Спомнях си последните пет, но не бях сигурен за останалите. Започнах да претърсвам чекмеджетата и джобовете на дрехите и накрая открих личния телефон на Лео. Типично за него, телефонът не беше заключен. Пробвах всички възможни варианти. Някои от номерата не съществуваха, но все пак събудих цял куп хора. Никой от тях не знаеше за какво говоря. Ругаех, плаках и бях сигурен, че Ракел скоро ще получи втори есемес от Лео и всичко ще отиде по дяволите. Тогава обаче си спомних табелата, която подминахме малко преди да спрем с колата. На нея пишеше „Видокра“. Логично беше Лео да е открил помощ някъде наблизо, затова...

– Потърсил си „Видокра“ и петте цифри в интернет?

– Да, и веднага попаднах на името Хенрик Нуребринг. Мрежата е нещо чудесно, нали? Видях дори как изглежда къщата му. Проверих на колко години е, колко струват имотите в района, какво ли не. Помня, че се колебаех. Ръцете ми трепереха.

– Накрая обаче си се обадил, нали?

– Обадих се. Може ли да направим кратка пауза?

Микаел кимна сериозно и потупа Дан по рамото. После отиде в кухнята, включи телефона си и пусна чешмата. В следващия миг устройството започна да пиука и вибрира. Микаел провери какво става и изруга. После се върна в стаята и претегли внимателно думите си.

– Каквото и да се е случило, Дан, надявам се, разбираш, че трябва да публикуваме историята възможно най-скоро, не на последно място заради самия теб – каза той. – Като се имат предвид обстоятелствата, ще се радвам, ако останеш в ателието. Ще се погрижа моят началник и колега Ерика Бергер да ти прави компания. Окей ли е? Тя е добър и надежден човек, ще ти хареса. Аз обаче трябва да тръгвам.

Дан Броуди кимна объркано и за миг придоби толкова безпомощен вид, че Микаел го прегърна бързо и недодялано, след което му подаде ключовете за ателието и му благодари.

– Смело беше да разкажеш тази история. Очаквам с нетърпение да чуя продължението.

Още докато слизаше по стълбите, Микаел звънна на Ерика по криптирана линия. Тя обеща, точно както Микаел очакваше, че още сега ще тръгне към ателието. Щом затвори, Микаел опита неколкократно да се свърже с Лисбет. Не успя, отново изпсува и вместо това се обади на комисар Ян Бублански.

Ян Бублански трябваше да е доволен. Залови както Башир и Разан Кази, така и Бенито Андершон и един прословут член на МК „Свавелшьо“. Само че не беше доволен, ни най-малко. Полицаи от Упсала и Стокхолм претърсиха гората около Вадабушьон, но не откриха други следи от Лисбет Саландер, освен кръвта в буса, както и една лятна вила с разбита врата малко по-нататък по билото, където също има петна кръв и отпечатъци от маратонки с малък номер. Беше непонятно, мислеше си Бублански. Лисбет можеше да получи медицинска помощ. Линейките бяха на път. Въпреки това бе предпочела да се скрие в непроходимата гора, далеч от всякакви пътни артерии и цивилизация. Може би не беше разбрала, че помощта е близо, а просто бе побягнала, за да спаси живота си. Нямаше как да знаят. Но ако камата на Бенито беше засегнала жизненоважен орган, значи състоянието на Саландер беше лошо, може би дори критично. Защо тя не бе като останалите хора?

Бублански тъкмо пристигна в полицейското управ​ ление на Берисгатан и се запъти към кабинета си, когато телефонът му звънна. Обаждаше се Микаел Блумквист, най-накрая. Комисарят обясни най-общо какво е станало и забеляза, че думите му разтревожиха журналиста. Микаел му зададе редица въпроси и едва след това сподели, че е започнал да разбира защо Холгер Палмгрен е бил убит. Каза, че щял да се върне към този случай при първа възможност, но сега имал друга работа. Бублански не видя какво друго може да направи, освен да въздъхне и да се примири.

Часът беше дванайсет и десет през нощта. Най-накрая бе Бъдни вечер. По перваза на прозореца беше натрупал тежък мокър сняг. Небето изглеждаше сиво и мрачно. Градът беше притихнал. Откъм Карлавеген се чуваха само отделни автомобили. Дан седеше на дивана, хванал телефона на Лео в ръка. Цялото му тяло се тресеше, докато набираше номера на Хенрик Нуребринг от Видокра.

Сигналите отекваха в ушите му. Нямаше отговор. Включи се гласовата поща и млад мъжки глас го подкани да остави съобщение, завършвайки с двойното пожелание „всичко добро, всичко хубаво“. Дан огледа отчаяно апартамента. Нямаше и следа от драмата, която се бе разиграла вътре. Напротив, наоколо цареше клинична чистота, която му се отразяваше зле. Миришеше на дезинфектант, затова Дан, без да спира да звъни, потърси убежище в гостната, където бе спал през седмицата. Погледът му обиколи отчаяно помещението и той изруга.