Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Лео – прошепна той. – Искат да те убият. Трябва да се скриеш в гората. Сега. Стани и бягай!

Лео изглежда не разбираше. Мъчеше се да си поеме въздух и да се ориентира. Дан му помогна да се изправи на крака, след което го поведе между дърветата. Буташе го здраво и Лео падна. Удари се, но отново стана и се залута в гората, олюлявайки се. Дан не знаеше нищо повече, не се загледа след него.

Върна се да зарови дупката. С яростни движения започна да хвърля пръстта обратно и скоро чу това, от което се бе опасявал през цялото време. Стъпките на Бенямин. Погледна в дупката и осъзна, че ще го разкрият, така че продължи още по-френетично. Загребваше пръст с лопатата и псуваше, търсейки някаква закрила в работата и ругатните. Вече чуваше дишането на Бенямин, шумоленето на крачолите му и хрущенето на подметките му в снега. Очакваше Бенямин да му се нахвърли или да подгони Лео. Но той мълчеше, а някъде в далечината мина още една кола. Над гората отново се разлетяха птици.

– Не можех да го гледам такъв. Погребах го – каза Дан.

Стори му се, че думите прозвучаха кухо, а и не получи отговор. Подготви се за нещо ужасно и затвори очи. Но нищо не се случи. Бенямин, от когото се носеше миризма на тютюн, се приближаваше бавно и тромаво.

– Ще ти помогна – каза той.

Нахвърлиха останалата пръст над гроба, в който нямаше труп. Отделиха значително време да наместят камъните и туфите, след което се върнаха при колата и Ракел Грейс. Вървяха бавно и с наведени глави. Докато пътуваха към Стокхолм, Дан мълчеше и слушаше мрачно всички предложения и планове на Ракел.

Лисбет се бе изстреляла като гюле и камата я прободе отстрани. Не знаеше колко сериозна е раната, нито имаше време да мисли за това. Бенито залитна и започна да размахва бясно ножа във въздуха. Лисбет направи бърза крачка встрани, удари я с глава и се втурна към задната врата. Блъсна я с тяло, вратата се отвори и Лисбет се стовари върху тревата отвън, с вързани ръце и бушуващ във вените адреналин. Въп​ реки че се приземи на крака, тя се претърколи напред и се свлече надолу по изпречилия ѝ се склон, чак до малко поточе. Видя как водата почервенява от кръвта ѝ, но се изправи мигновено и хукна през гората. Зад нея се чуваха гласове и приближаващи се автомобили, но тя не си и помисли да спре. Просто искаше да се махне.

Ян Бублански не видя Лисбет, само двама мъже, които слизаха по един склон. До тях имаше сив бус, чиято предница сочеше към пътя. Не беше сигурен какво да прави.

– Спрете, полиция, не мърдайте! – извика той, насочил служебното си оръжие към мъжете.

В гората беше непоносимо горещо и той чувстваше тялото си натежало. Задъхваше се, а мъжете пред него бяха по-млади и енергични и със сигурност по-безмилостни. Но щом се огледа и се заслуша към пътя, Бублански прецени, че ситуацията все пак е под контрол. Аманда Флуд не беше далеч от неговата позиция, а след нея се задаваха още полицаи. Мъжете изглеждаха стреснати и като че ли не бяха въоръжени.

– Без глупости – каза той. – Обградени сте. Къде е Саландер?

Мъжете не отговориха. Вместо това погледнаха притеснено към буса и отворената задна врата. Бублански усети, че оттам ще се появи нещо неприятно. Нещо, което се движеше бавно и с усилия. Накрая от буса излезе залитаща бледа човешка фигура, с кървава кама в ръка: Бенито Андершон. Тя се олюля и изсъска насреща му, все едно предимството беше на нейна страна.

– Ти кой си?

– Комисар Ян Бублански. Къде е Лисбет Саландер?

– Малката еврейка? – отвърна тя.

– Попитах къде е Лисбет Саландер.

– Мъртва е, предполагам – изръмжа тя, отново показа камата и тръгна към него.

Той ѝ изкрещя да спре. Бенито продължи да върви, сякаш оръжието му не означаваше нищо. Отново изкрещя нещо антисемитско и Бублански си помисли, че не си струва да я застреля. Не биваше да я превръща в мъченица сред адските кръгове, които тя обитаваше. Ето защо Аманда Флуд бе тази, която стреля. Уцели я в левия крак, а малко след това колегите им пристигнаха с гръм и трясък и всичко приключи. Но така и не откриха Лисбет Саландер. В буса имаше само петна от кръвта ѝ.

Гората я бе погълнала.

– И какво стана с Лео? – попита Микаел.

Дан наля още от бялото вино и погледна първо към обърнатата картина, после през прозореца.

– Лутал се – каза той.

– Жив ли е?

– Лутал се – повтори Дан. – Вървял в кръг между дърветата. Препъвал се, падал, гадело му се. Топял сняг в ръцете си и го пиел. Станало късно и се развикал: „Помощ, помощ, има ли някой?“. Но никой не го чул. След няколко часа попаднал на стръмно нанадол​ нище, спуснал се по него и стигнал до поляна, някакво открито място, което му се сторило бегло познато, сякаш е бил там и преди, или пък го е сънувал. В другия край, до ръба на гората, видял светлините на къща с голяма веранда. Дотътрил се дотам и позвънил. В къщата живеели мъж и жена, млада двойка. Казвали се Стина и Хенрик Нуребринг, в случай че искаш да провериш. Подготвяли се за Коледа. Опаковали подаръци за двете си малки момчета и в първия момент Лео им изкарал акъла, естествено. Сигурно е изглеждал като развалина. Но ги успокоил и казал, че колата му е поднесла и се ударила в дърво, а той изгубил телефона си и вероятно има мозъчно сътресение. Казал, че е бродил наоколо, и предполагам, че историята им е прозвучала достоверно.