Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Но това е било гроб.

– Опит за гроб – каза Дан Броуди. – Не беше особено дълбок. На Бенямин сигурно му е било ужасно трудно да разкопае замръзналата почва. Изглеждаше на края на силите си. Остави Лео на земята и ми изкрещя да изчезвам. Казах му, че е безсърдечна свиня и че трябва да се сбогувам, а той отново ме заплаши и ми напомни, че Ракел вече има достатъчно доказателства, за да ме натопи за убийството. Отвърнах: „Знам, разбирам, просто трябва да кажа сбогом, той ми е брат, сам ще го погреба. Остави ме на мира, покажи малко човещина, махай се, остави ме да страдам на спокойст​ вие. Няма да избягам, а и Лео вече е мъртъв. Виж го“. Вече крещях. „Виж го!“ Тогава той наистина ме остави. Предполагам, че не се е отдалечил много, но се махна и аз останах сам с Лео. Клекнах под смърча и отново се надвесих над брат си.

Аника Джанини бе обядвала в столовата на персонала във „Флудберя“ и сега отново се намираше в отделение „H“, където Соня Мудиг провеждаше подновения разпит на Фария Кази.

След обяда Соня Мудиг се държеше компетентно и ефективно и бе съгласна с Аника, че е важно не просто да се сдобие с цялостната картина около тормоза над момичето, ами да провери дали атаката над брата не може да бъде разглеждана по-скоро като убийство по невнимание, а не като непредумишлено такова. Съществуваше ли наистина намерение за убийство?

Аника смяташе, че има надежда. Бе накарала Фария да разгледа критично собствените си мотиви. Но по едно време Соня Мудиг излезе в коридора, за да проведе някакъв разговор, а след като се върна, не беше на себе си. Това раздразни Аника.

– Стига си блъфирала, за бога. Виждам, че нещо се е случило. Трябва да изплюеш камъчето. Сега!

– Знам, извинявай. Не знам как да го кажа – отвърна Соня Мудиг, – но Башир и Бенито са отвлекли Лисбет Саландер. Полицията е мобилизирана, но положението не изглежда добре.

– Разкажи ми всичко – изстреля Аника.

Соня сподели подробностите и Аника настръхна. Фария се сви в стола и обви ръце около краката си. Но след малко в нея настъпи промяна. Аника първа я забеляза. Очите на момичето не излъчваха само ужас и гняв. Имаше и още нещо, някаква дълбока съсредоточеност.

– Вадабушьон ли каза?

– А? Да, последните данни за тях са от пътна камера, която е уловила как бусът завива по горски път в района около езерото – отговори Соня.

– Ние...

– Да, Фария? – подкани я Аника.

– Преди, когато не можехме да си позволим да пътуваме до Майорка, ходехме на къмпинг до Вадабушьон.

– Окей – продължи Аника.

– Посещавахме езерото доста често. Все пак е толкова близо. Понякога отивахме само за уикенда, съвсем спонтанно. Тогава мама още беше жива, и нали знаете, езерото е обградено от гора, гъста гора, има малки пътечки и скришни места и веднъж...

Фария се замисли, все още обгърнала коленете си с ръце.

– Имаш ли интернет на телефона? – попита тя. – Ако можеш да изкараш подробна карта на района, ще опитам да обясня. Ще опитам да си спомня.

Соня Мудиг потърси в интернет, изруга, потърси отново и накрая грейна. Намери карта, която им бяха пратили от полицията в Упсала.

– Покажи ми – каза Фария с новооткрита самоувереност.

– Влезли са в гората ето тук – каза Соня Мудиг и посочи.

– Чакай малко... – отвърна Фария. – Трудно ми е да се ориентирам. Но до езерото има място, което се нарича Сьодервикен, нали? Или Сьодра викен, Сьодра странден, нещо такова.

– Не знам, ще проверя.

Соня добави думата „Сьодра“ в търсачката.

– Може би имаш предвид Сьодра Страндвикен? – каза тя и отново ѝ показа телефона.

– Точно, да, това трябва да е – каза Фария развълнувано. – Да видим. Там има малък черен път, който все пак е достатъчно широк за кола. Може ли да е това?

Тя посочи някаква точка на картата.

– Но не съм сигурна. Едно време точно до отбивката имаше жълта табела. Спомням си какво пишеше: „Общественият път свършва тук“. Малко по-навътре, може би два километра нататък по пътя, има една пещера. Не истинска пещера, по-скоро пространство насред куп широколистни дървета. Намира се вляво от върха на един хълм. Сякаш минаваш през завеса, през врата от листа, и се озоваваш на съвсем скришно място. Растителността те обгръща отвсякъде. Има само малка пролука, през която се вижда клисура с поток. Башир ме заведе там веднъж. Мислех, че иска да ми покаже нещо вълнуващо, само че той опита да ме сплаши. По онова време тялото ми започваше да се оформя и няколко момчета на плажа ми бяха подсвирнали. Когато стигнахме, той ми наговори разни гадости за това как едно време хората водели тук жени, които се държали като курви, и ги наказвали. Изплаших се до смърт, затова и запомних мястото толкова добре. И сега си помислих... – тя се поколеба, – ... че Башир може би е завел Саландер там.