Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

– Довери ми се – каза тя.

Обясни, че се била свързала със специалисти. Те очаквали Лео. Щели да направят така и така. Може би Дан знаеше, че това са глупости. Може би беше твърде шокиран, за да възприеме същината на ситуацията. Трудно бе да се каже. Дан предпочете да се фокусира единствено върху опитите да поддържа дишането на Лео. Никой не му пречеше, което все пак беше нещо. Ракел караше бързо, както и трябваше. По улиците нямаше много движение и те тръгнаха нагоре по моста „Солнабрун“. Червените болнични сгради се издигаха в мрака и за миг той повярва, че може би всичко все пак ще се нареди.

Но това беше просто димна завеса, опит да го успокоят за известно време. Вместо да спре, Ракел ускори, подмина „Каролинска“ и продължи на север към Солна. Дан предполагаше, че се е разкрещял и разбунтувал. Изпитваше болка в бедрото, а протестите му ставаха все по-вяли и немощни. Гневът и отчаянието не бяха изчезнали, просто силите му го напускаха. Той тръсна глава и замига. Мъчеше се да мисли ясно и да поддържа Лео жив. Но му беше трудно да говори и да се движи. Чу как Ракел Грейс и мъжът си шепнат нещо някъде в далечината. Гласовете им сякаш долитаха през гъста мъгла. Дан изгуби представа за времето.

Внезапно обаче Ракел повиши глас. Този път говореше на него и в интонацията ѝ имаше нещо хипнотично. Какво казваше? Обясняваше му какво би могъл да получи. Богатства и сбъднати мечти. Каза му, че щял да бъде щастлив.

– Щастлив, Даниел. И ние винаги ще сме насреща.

Лео едва дишаше, от другата му страна седеше грамадният Бенямин, а Ракел говореше за щастие и богатство. Това... не можеше да се опише. Думите не стигаха.

Микаел Блумквист не би могъл да го проумее. Но Дан трябваше да опита. Нямаше друго решение.

– Думите ѝ изкушиха ли те? – попита Микаел.

Бутилката вино стоеше на бялата масичка и Дан изпита желание да я разбие в главата на журналиста.

– Трябва да разбереш – каза той, опитвайки да звучи спокойно. – В онзи миг за мен не съществуваше живот без Лео.

Дан отново замълча.

– Какво си мислеше?

– Само едно: че ще се справим. Аз и Лео.

– Какъв беше планът ти?

– План ли? Не знам. Предполагам, че да им играя по свирката, надявайки се междувременно да намеря изход, нещо, за което да се хвана. Отдалечавахме се все повече от града. Възвърнах си малко от силите. През цялото време гледах Лео. Влошаваше се. Имаше спазми. Не можеше да се движи. Трудно ми е да говоря за това.

– Не бързай.

Дан отпи още няколко глътки вино и продължи:

– Вече не знаех къде се намираме. Нямах представа. Бяхме някъде сред природата. Пътят се стесни. Наоколо имаше иглолистна гора, беше тъмно и валеше дъжд, не сняг. Видях табела, на която пишеше „Видокра“. Продължихме надясно по един горски път. След десет минути Ракел спря и Бенямин слезе от колата. Извади нещо от багажника. Не исках да знам какво. Чуваше се страшно дрънчене, а аз се заех с Лео. Отворих вратата, сложих го да легне на седалката и започнах да му правя изкуствено дишане. Знаех горе-долу как става, може би не много добре, но опитах. В нищо друго не съм влагал толкова усърдие. Бях замаян, а Лео беше повърнал без дори да забележа. В колата миришеше лошо. Наведох се към него. Сякаш се надвесвах над самия себе си, разбираш ли? Като че допирах устни до собствения си умиращ аз. Странното е, че ме оставиха да продължа. Ракел и онзи Бенямин вече се държаха по-мило с мен. Не разбирах какво точно се случва. Вниманието ми беше насочено към Лео, а може би и към Ракел, или по-точно към думите ѝ. Тя каза с мек глас, че Лео ще умре. Ефектът на физостигмина скоро щял да отшуми. Нямало какво да се направи. Ужасно е, каза тя. Но хубавото било, че никой нямало да го търси. Никой нямало да се чуди къде е отишъл – стига аз да заема мястото му. Майка му била на смъртно легло, а аз бих могъл да подам оставка и да продам своя дял от „Алфред Йогрен“ на Ивар. Хората нямало да се учудят. Всички знаели, че Лео отдавна мечтае да напусне. Всичко сякаш се подреждало по такъв начин, че божествената справедливост да възтържествува и да получа всичко, което заслужавам. Послушах я. Не виждах друг изход. Казах: „Окей, разбирам, може и да се получи“. Мънках и хъмках. Бяха ми взели телефона, нали ти казах, намирахме се насред гората и не виждах светлините на нито една къща или на каквото и да е.

Бенямин се върна. Изглеждаше ужасно. Беше подгизнал от пот и дъжд. По панталоните му имаше пръст и сняг. Шапката му стоеше накриво и той не продумваше. Във въздуха витаеше тихо и зловещо разбирателство. Бенямин издърпа Лео от задната седалка. Идиотът беше толкова нескопосан. Лео си удари главата в земята, а аз се наведох и го погледнах. Спомням си, че свалих шапката на Бенямин и я сложих на Лео. После закопчах палтото му. Дори не го бяхме облекли като хората. Нямаше шал. Вратът му беше гол. Носеше домашните си обувки, те бяха развързани и връзките им се влачеха по земята. Сцената беше покъртителна. Зачудих се дали да не потърся помощ. Да се втурна през гората или по пътя и да се надявам, че ще срещна някого. Но имаше ли време за това? Не ми се вярваше. Дори не бях сигурен дали Лео е още жив. Последвах Бенямин в гората. Той влачеше Лео след себе си. Движеше се тромаво и изглежда тялото му тежеше, въпреки че Лео беше толкова слаб и лек. Предложих да му помогна, но на Бенямин идеята не му се понрави. Искаше да се махна оттам. „Върви – каза ми той. – Махай се, това тук не е за теб.“ После повика Ракел, но тя не го чу, струва ми се. Духаше силен вятър, който поглъщаше думите. Дърветата шумоляха. Храстите и клоните изподраха лицата и ръцете ни. Накрая стигнахме до голям смърч. Дървото беше старо и болно, а до него имаше купчина камъни и пръст, както и една лопата. Помислих си, или исках да си мисля, че сме се натъкнали на дупката случайно и че тя няма нищо общо с нас.