Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Тя долови нещо. Трудно беше да определи какво. Идваше от далеч, но звучеше като шум от двигатели, не само от една кола, а от много.

В този миг Бенито се приготви да нанесе смъртоносния удар. Време беше, крайно време. Лисбет се хвърли нагоре, мускулите ѝ сякаш експлодираха и тя стъпи на крака, но не успя да избегне камата.

Аманда Флуд и Ян Бублански се носеха по тесния чакълен път покрай Вадабушьон. Щом видяха жълтата табела с надпис „Общественият път свършва тук“, Аманда наби спирачки толкова рязко, че колата поднесе. Аманда изгледа ядосано Бублански, сякаш вината беше негова. Комисарят не забеляза това, тъй като говореше по телефона с Фария Кази.

– Виждам табелата, виждам я – изкрещя той, а може би и изруга, когато колата се разтресе и се плъзна по чакъла.

Аманда овладя автомобила и сви по калния път, или по-скоро пътека. Дъждът, който се изсипа преди жегите, бе забил ноктите си в земята, оставяйки дълбоки бразди. Сега пътят беше почти непроходим и колата се тресеше и подскачаше. Бублански изрева:

– Намали, да му се не знае, не бива да го пропуснем!

Мястото, което според Фария се криеше зад завеса от клони и листа, би трябвало да се намира на върха на някакъв хълм. Бублански обаче не виждаше никакво възвишение и честно казано, не вярваше, че ще го открият. Шансовете им за успех не бяха големи. Бусът можеше да е скрит къде ли не из гората или пък да пътува към съвсем друго място, което беше по-вероятно. Освен това от онази случка бяха минали години, а и как Фария би могла да е сигурна къде точно се намира полянката? Как би могла да си спомня толкова много конкретни детайли от детството си или въобще да има представа за разстоянието след толкова време?

На него гората му изглеждаше еднаква навсякъде – гъста растителност, без никакви отличителни особености. На път беше да се откаже. Клоните над главите им се преплитаха толкова плътно, че блокираха светлината. Зад тях вече се чуваха и други полицейски автомобили, което беше добре, разбира се, стига да бяха на прав път. Но Бублански не проумяваше как биха могли да открият нещо. Гората му се струваше непрогледна и той потъна в мисли. Но ето че ей там... не беше точно хълм, но все пак наистина имаше лек наклон нагоре. Аманда даде газ и колата отново поднесе. Приб​ лижаваха върха, а Бублански обясняваше по телефона какво вижда наоколо. Отдели особено внимание на един голям, кълбовиден камък, който Фария може би си спомняше. Тя обаче не можа да се сети, а и Бублански не стигна по-далеч. Откъм гората се чу шум. Нещо се удари в метална повърхност, след което последваха крясъци и развълнувани гласове. Той погледна Аманда, която спря рязко. Бублански извади служебното си оръжие и изскочи навън. Залута се сред листа, дървета и храсти и след малко установи слисано, че наистина е открил мястото.

Дан Броуди се намираше в друга гора през друг сезон. Беше денят преди Бъдни вечер, а той бе паднал на колене в мокрия сняг под стария смърч, недалеч от Видокра. Взираше се в Лео, който лежеше до него с посинялото си лице и сивите си очи, които вече бяха съвсем безжизнени. Това бе миг на съвършен ужас, но едва ли продължи много дълго.

Дан веднага се захвана да прави изкуствено дишане на брат си. Устните на Лео бяха студени като снега под него и Дан не усети трахеята и белите дробове да реагират на опитите му. Непрестанно му се струваше, че чува приближаващи се стъпки. Времето му скоро щеше да изтече и щяха да го принудят да се върне в колата като половин човек. Отново и отново, като мантра или молитва, той си мислеше: „Събуди се, Лео, събуди се!“. Но вече нямаше вяра в собствения си план, дори и да успееше да вдъхне живот на брат си.

Бенямин вероятно се намираше съвсем наблизо. Може би се взираше в него през пролука в дърветата. Сигурно беше изнервен и нетърпелив и искаше просто да погребе Лео и да се разкара оттук. Положението беше безнадеждно. Въпреки това Дан продължаваше, все по-отчаяно. Стискаше носа на Лео и издишваше в дихателните му пътища, толкова силно и бурно, че му се зави свят и едва не изгуби представа къде се намира. Някъде в далечината се чу кола, бръмчене на двигател, което постепенно затихна.

В гората нещо изшумоля, сякаш някое животно се беше подплашило. Няколко птици се разлетяха, след което настана тишина. Плашеща тишина. Като че самият живот го напусна. Дан бе принуден да спре за миг и да си поеме дъх.

Беше изразходвал кислорода в кръвта си. Закашля се и едва след секунда или две осъзна, че се случва нещо странно. Сякаш кашлицата му отекваше в пръст​ та и се размножаваше. Постепенно проумя, че звукът идва от Лео. Той дишаше тежко и спазматично. Дан не можеше да повярва. Вторачи се в него и почувства... какво? Радост, щастие? Не, усети просто, че трябва да побърза.