Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Двамата му помогнали и го оставили да си вземе топъл душ. Дали му нови дрехи и му сервирали Янсонс фрестелсе [69] Изкушението на Янсон, традиционен шведски огретен с картофи, лук, аншоа и сметана. – Б. пр.„ , коледна шунка, гльог и малко твърд алкохол. Лео живнал и възвърнал част от силите си. Но не бил сигурен какво да прави. Искал единствено да се свърже с мен, но си спомнил, че Ракел бе взела телефона ми. Боял се също, че следят пощата ми, така че не знаел как да постъпи, поне първоначално. Но Лео е умен. Мисли с един ход по-напред от останалите. Зачудил се дали не може да прати кодирано съобщение, което звучи съвсем невинно. Нещо, което действително бих могъл да получа в деня преди Бъдни вечер.

– И какво направил?

– Помолил мъжа да ползва телефона му и ми написал:

Congrats Daniel, Evita Kohn wants to tour with you in US in February. Please confirm. Django. Will be a Minor Swing. Merry Christmas. [70] „Поздравления, Даниел, Евита Кон иска да направите турне в САЩ през февруари. Моля потвърди. Джанго. Ще бъде като в Minor Swing. Весела Коледа.“ (Англ.) – Б. пр.

– Окей – каза Микаел. – Мисля, че разбирам донякъде. Но кажи каква му е била идеята.

– Като начало не е искал да разкрие новото ми име. Освен това е избрал музикантка, с която знае, че никога не съм свирил, така че да не могат да ме проследят чрез нея. И най-важното – подписал се като...

– Джанго.

– Джанго – повтори Дан. – Това само по себе си бе достатъчно, за да се досетя, но освен това пишеше и Will be a Minor Swing .

Дан замълча и потъна в мисли.

– Minor Swing е песен, изпълнена с невероятна радост от живота. Всъщност това може би не е най-правилното описание. В нея има и мрачен нюанс. Джанго написал песента заедно със Стефан Грапели. С Лео вече я бяхме свирили четири или пет пъти. Обожавах​ ме я. Само че...

– Да?

– След като Лео пратил съобщението, състоянието му отново се влошило. Паднал на земята. Сложили го на един диван, но му било трудно да диша и устните му посинели. Аз обаче не знаех нищо за това. Вече беше късна вечер, а аз седях в апартамента му и пиех вино. И тримата бяхме там: Бенямин, Ракел Грейс и аз. Наливах се, докато Ракел обясняваше целия противен план, който бе скалъпила. Слушах я неохотно и потресено. Съгласих се занапред да бъда Лео и да правя това, което Ракел ми каже. После тя ми разясни всички подробности: как трябвало да си поръчам нова кредитна карта, да получа нови кодове, да посетя Вивека в старческия дом и да се преструвам на Лео, да си взема отпуска и да замина, да прочета за финансовите пазари и да се освободя от американския и норлендския си акцент. Обсъдихме всичко, абсолютно всичко. Ракел хвърчеше из апартамента. Изрови паспорта и документите на Лео и ме накара да се упражнявам да имитирам подписа му. Мъмреше ме ту за едно, ту за друго. Беше нетърпимо и през цялото време във въздуха витаеше заплахата, че аз, като Даниел, мога да бъда осъден за убийството на брат си. Като Лео пък можех да вляза в затвора за търговия с вътрешна информация и укриване на данъци. Седях като парализиран и я гледах. Или се опитвах да я гледам, но през повечето време извръщах поглед или затварях очи и виждах как Лео се препъва сред дърветата и изчезва в мрака и студа. Не разбирах как би могъл да се спаси. Представях си го паднал в снега и измръзнал до смърт. Освен това не мислех, че Ракел наистина вярва в плана си. Смятах, че ме е погледнала и е осъзнала, че не бих могъл да се справя, че ще се пречупя при най-малкото подозрение.

Спомням си как от време на време хвърляше погледи към Бенямин и му даваше заповеди. Освен това шеташе. През цялото време подреждаше, прибираше химикалки по чекмеджетата, бършеше маси и столове, сортираше, търсеше, чистеше. В някакъв момент извади мобилния ми телефон от джоба си и видя съобщението от Лео. Прочете го наум и ме разпита за приятелите ми, за колегите музиканти и за деловите ми контакти. Отговарях както намеря за добре. Една част беше истина, струва ми се, но преди всичко ѝ разправях полуистини и лъжи. Не съм сигурен. Едва можех да говоря, но все пак... За да спестя пари, си бях взел шведска SIM карта и малко хора имаха този номер, така че съобщението веднага ме заинтригува. „Какво пише?“, попитах я колкото се може по-равнодушно. Ракел ми показа есемеса, прочетох го и... как да го опиша? Отново се почувствах жив. Но трябваше да внимавам. Не мисля, че Ракел забеляза нещо. Каза ми: „По работа е, нали?“. Кимнах и тя обясни, че трябва да отклонявам всякакви подобни предложения. Прибра обратно телефона ми и направи някаква още по-строга забележка. Аз обаче вече не я слушах. Просто кимах, разигравах театър и дори успях да прозвуча алчно. Попитах я: „Колко пари ще получа всъщност?“. Тя ми каза много точна сума, която впос​ ледствие се оказа преувеличена, все едно решението ми зависеше от няколко милиона повече или по-малко. Вече беше единайсет и половина вечерта. Седяхме там от часове и аз бях смъртно изморен и вероятно доста пиян. „Не мога повече – казах ѝ. – Имам нужда от сън.“ Спомням си, че Ракел се поколеба. Смееше ли да ме остави сам? Но накрая изглежда реши, че трябва да ми се довери. Боях се да не размисли, затова не посмях да я помоля да ми върне телефона. Просто стоях вцепенено, кимах на обещанията и заплахите ѝ и повтарях „да, да“ и „не, не“, когато беше удачно.