Давид Лагеркранц - Мъжът, който търсеше сянката си

Часът беше четири и половина следобед. Все още беше ужасно горещо и Бенямин ѝ помогна да слезе от колата. Ракел наистина имаше нужда от него, не само като бодигард. Трябваше ѝ помощ, за да върви. След всичкото напрежение днес беше изморена и замаяна. Гадеше ѝ се, а черното ѝ поло беше подгизнало от пот. Улицата се люлееше пред очите ѝ. Въпреки това тя се изпъчи и отправи победоносен поглед към небето. Да, щяха да я разобличат и унижат, но тя се бе борила – убедена беше – в името на нещо по-голямо от нея самата: науката и бъдещето. Решена бе да си отиде дос​ тойно. Закле се, че ще остане горда и силна до края, колкото и болна да беше.

Спряха до входа и Ракел помоли Бенямин да ѝ даде портокаловия сок, който ѝ бе купил по пътя. Макар да смяташе, че е некултурно, тя отпи направо от бутилката и си възвърна малко от силите. Качиха се с асансьора до шестия етаж, тя отключи блиндираната врата и каза на Бенямин да деактивира алармената система. Канеше се да прекрачи прага, но изведнъж застина и хвърли поглед към стълбите. По тях се изкачваше бледа фигура – млада жена, която изгледаше като излязла от подземното царство.

Лисбет Саландер все пак се беше поосвежила. Вярно, движеше се трудно, лицето ѝ беше бяло, очите кър​ вясали, а по бузите ѝ имаше драскотини от клони и храсти. Но само преди час си купи тениска и чифт дънки втора употреба от един магазин на Упландсгатан и изхвърли окървавените си дрехи в кофата.

После си купи телефон от магазина на „Теленор“ и се снабди с бинт и спирт за дезинфекция от близката аптека. Спряла насред улицата, Лисбет превърза хълбока си, като първо отлепи кафявото опаковъчно тиксо, с което бе спряла кръвотечението в лятната вила до Вадабушьон, където влезе с взлом.

Известно време след като избяга от буса, Лисбет припадна за кратко в гората. Когато се свести, стана на крака и сряза въжето около китките си с помощта на един остър камък. Щом стигна до шосе 77, едно младо момиче я качи на стоп със стария си роувър. Откара я до Васастан, където Лисбет привлече доста внимание. Изглеждаше болна и опасна, поне според свидетеля Шел Уве Стрьомгрен, който я бе видял да влиза във входа на Карлбергсвеген.

Лисбет не се огледа в огледалото в асансьора. Не вярваше, че би ѝ подействало ободряващо. Чувстваше се ужасно. Не смяташе, че камата е засегнала някаква важна част от тялото ѝ, но беше изгубила много кръв и чувстваше, че всеки момент би могла да припадне.

Грейс, или Нурдин, както гласеше заблуждаващата табелка на вратата, не си беше у дома. Лисбет седна на долната площадка и прати съобщение на Блумквист. В отговор той я смъмри и ѝ наговори куп глупости. Тя обаче искаше просто да разбере какво е успял да научи. Микаел обобщи накратко, а Лисбет прочете съобщението, кимна и затвори очи. Усети как болката и виенето на свят се усилват и със сетни сили успя да устои на желанието да легне на пода и да изпъшка. За миг ѝ се стори, че ще е невъзможно да се изправи и да предприеме каквото и да било. Но се замисли за Холгер.

Спомни си как бе дошъл до „Флудберя“ с инвалидната си количка и отново осъзна колко много бе означавал той за нея през годините. Но преди всичко се замисли за това, което Микаел ѝ разказа за смъртта му, и проумя истината: единствено Ракел Грейс можеше да е убила стария човек. Това ѝ вдъхна сила. Лисбет трябваше да отмъсти и за Холгер. Трябваше да удари с всичка сила, колкото и лошо да бе състоянието ѝ. Ето защо се изправи и тръсна глава. Най-накрая, след десет или петнайсет минути, разнебитеният асансьор спря на шестия етаж. Вратата се отвори и отвътре излязоха едър мъж на около петдесет години и стара жена с черно поло. Странното бе, че Лисбет я разпозна още по стойката. Сякаш дори само изправеният гръб на Ракел бе достатъчен да върне Саландер в детството ѝ.

Тя обаче не си позволи да мисли за това. Побърза да изпрати съобщение на Бублански и Мудиг, след което тръгна нагоре по стълбите. Не стъпваше особено стабилно, а очевидно и не особено тихо. Грейс я чу, обърна се и погледна Лисбет в очите, първо с изненада, а после – щом я разпозна – с ужас и омраза. Въпреки това не се случи нищо. Лисбет просто спря на стълбите и притисна раната от камата с ръка.

– Срещаме се отново – каза тя.

– Доста време ти отне.

– И все пак сякаш беше вчера, нали?

Ракел Грейс не отговори на въпроса. Вместо това изръмжа:

– Бенямин! Доведи я тук!

Бенямин кимна и изглежда, задачата не му се стори особено трудна, най-вече след като измери Лисбет с поглед и установи, че е половин метър по-висок и два пъти по-широк от нея. Тръгна решително към нея, носен напред не само от силата на тялото си, ами и от наклона на стълбите. Лисбет пристъпи бързо встрани, хвана лявата ръка на мъжа и я дръпна. В този миг целеустремеността на Бенямин вече не му беше от полза. Той падна по стълбите и се приземи върху каменния под с главата и лакътя напред. Лисбет обаче не видя нищо от това. Без да губи време, тя тръгна нагоре, бутна Ракел Грейс в антрето и заключи вратата. Малко след това отвън се чуха силни удари.