Пол Ливайн - Ези-тура

Бени Бижутера не беше глупак. Беше схванал играта на властите.

— Опитвам, Бени. Но ми е нужен приемлив шанс да спечеля делото му.

Проклетият глок. — Зацъка с език. — Изцяло моя грешка. Лично аз мразя оръжия. Дадох го на Надя, защото смяташе, че й е нужен за защита.

— Значи не си наел Надя да убие Горев?

— Разбира се, че не. Той беше полезен идиот. Аз обаче бях глупав да й дам пистолета, който тя е дала на Соломон, предполагам, и той е убил Горев с него. Но може би тя го е убила. Кой знае? Не съм бил там.

— Защо й е да го прави? И защо да го прави Соломон?

— Надя беше в невъзможна ситуация. Федералните я принудиха да носи микрофон, за да й дадат имунитет.

— Казала ти е това?

— До стрелбата ми казваше всичко. Обаждаше ми се след всяко посещение в кабинета на прокурора. Лоялност. Добави го към любовта, Ласитър. Това е, от което имат нужда всички — любов и лоялност.

— Значи ти е казала, че ще се срещне с Горев.

— Ще ми се да беше. Ако беше споменала за паспорта, щях да наредя на Горев да й го даде. Също и задържаните заплати.

— Би трябвало да е била наясно, че можеш да го направиш — отбелязах. — Което означава, че изобщо не е отишла за паспорта. Нито за да запише Горев, за да го накисне пред федералните. Отишла е, за да го убие.

— Възможно е — съгласи се той. — Може да си е мислела, че ако Горев го няма, ще бъда в безопасност и тя няма да трябва да дава показания. Да избяга — да. Но не и да дава показания.

— Значи смяташ, че го е направила заради теб? — попитах.

— Бях мил с Надя. Щедър. Тя не беше свикнала мъжете да се отнасят с нея добре. Така че, да, момче, мисля, че може да е убила Горев, за да не бъда инкриминиран аз.

— Търсиш Надя — обади се Виктория. — Защо?

— Очевидно не за да я нараня.

— За мен не е толкова очевидно — казах аз. — Би могла да се върне тук и да те накисне, за да отърве собствената си кожа.

— Искам да й дам пари, не да я убивам.

— За да мълчи?

— За да замине. С нейния млад човек. — Сниши глас и зашушука заговорнически: — Знаете ли къде е?

Казах „да“ точно когато Виктория каза „не“.

Бени се засмя — като джафкане на малко кученце.

— Сега наистина звучите като семейна двойка.

— Е, кой казва истината, Бени? Аз или Виктория? — попитах?

— Госпожица Лорд, разбира се. Ако ти знаеше къде е Надя, щеше да си там, а не край моя басейн. Ах, Ласитър, луд адвокат! Излъга, за да измъкнеш повече информация. Щеше да ми подхвърлиш някаква лъжлива следа. „В Сан Диего е“. Или каквото ти дойде на ума.

„Старият кучи син още е умен“ — помислих си. По-добре беше да не го забравям.

— Ако я откриете, кажете й, че ще й дам половин милион долара — каза Бени. — Без никакви условия. Може да отиде с нейния човек в Рио или където поискат. Все ми е едно. Само да не е тук, където федералните могат да я спипат. И за вас двамата, сто хиляди за медения ви месец.

Виктория понечи да каже нещо. Несъмнено искаше да отрече всякакви идеи за брак. Накарах я да замълчи с жест.

— Благодаря, Бени. Ще те държим в течение.

— Кажете й и още нещо — добави Бени. — Че мисля за нея всяка вечер преди да заспя. С обич в сърцето.

Виктория беше обезпокоена. Нещо у Бени Коен я караше да настръхва. Фалшивата поза на джентълмен. Философията му за любовта и лоялността. Личната му история с Надя.

— Минават ли ти тези приказки за влюбени гълъбчета? — попита тя Ласитър по пътя към кантората му.

— На теб очевидно не ти минават.

— Не приемам за чиста монета сладките приказки на един стар похотливец, който дава диаманти на момичетата от бара срещу секс, а после твърди, че се е влюбил.

— Значи си предубедена по отношение на старите похотливци?

— Освен това този тип е контрабандист на диаманти.

— Това ми се струва по-скоро причина да му вярвам, но можеш да го наречеш мъжка реакция.

Виктория се загледа през предното стъкло. Небето отново беше станало оловносиво и стоманеносинкаво, но нямаше нова буря. Все още.

Без предупреждение или въведение Ласитър попита:

— Защо всички мислят, че сме двойка?

Виктория продължи да гледа право напред.

— Не мислят. Мислят, че ти мислиш, че сме двойка.

— Не чувам точно това.

— Беше част от театъра на Бени. За да отвлече вниманието ни. Той е хитра стара лисица.

— Не знам, Виктория. Може да е доловил нещо между нас.

„Не пак“, помисли си тя.

— Трябва ли пак да обявявам код „жълто“?

— Не ти пускам пасове. Само питам. Може да ми е от полза в бъдещите връзки.