Пол Ливайн - Ези-тура

— Нямах предвид телефонен разговор. Имаме нужда от разговор на четири очи с Надя и под „нас“ разбирам теб.

— Искаш да кажеш просто да почукам на вратата й и да кажа „здрасти“?

Започнаха да се хранят. Да споделят блюдата. „Както правехме със Стив“, помисли си Виктория. Свинското беше люто, пилето — сладко. Чудесна комбинация. Първото мохито изчезна бързо.

— Можеш ли да я откриеш. Вик?

— Не знам. При теб ли са материалите, които изискахме от клуб „Анастасия“?

— Дойдоха вчера. — Ласитър посочи купчина картонени кутии в ъгъла на малката конферентна стая. — Всички разписки за плащания с кредитни карти, възстановени суми, писма от гневни клиенти, предупреждения от Бюрото за по-добър бизнес, Департамента за икономическо зониране, Службата за намаляване на шума, сметките за вода и електричество за последната година.

— Прегледа ли ги? — попита тя.

— Не, за бога. Ти си втори стол. Твоя работа е.

Виктория се зачуди дали причината е това, или защото е жена, а работата изглеждаше толкова досадно чиновническа.

— Надя спомена, че е при приятеля си. Не ми каза къде, но намекна, че е далече от Маями. Спомена още, че бил дошъл на някакъв конгрес на производителите на хранителни продукти, преди около три месеца. Похарчил пет хиляди и триста долара за една вечер. Надя имала достъп до терминала за плащания в клуба и възстановила сумата в картата му. Ако всички документи наистина са тук, ще мога поне да открия името на този човек, ако не и друго.

— И това е нещо, като за начало.

— А ако открия Надя, как ще я накарам да разговаря с мен?

— Какво иска тя?

Виктория се замисли за момент. Въпросът бе сложен, но може би отговорът беше прост.

— Да живее в мир и хармония с мъжа, когото обича.

— Какво искаш ти?

Виктория се усмихна едва забележимо.

— Същото. Със Стив.

— Кое пречи на Надя да постигне целта си?

— Страхът. Федералните искат да й връчат призовка. Алекс Горев иска да я убие. Бени… е, не знаем какво иска Бени.

— Какво пречи ти и Соломон да сте заедно?

— Така наречената правосъдна система, както обичаш да се изразяваш.

— Значи ти и Надя имате много общо помежду си. И докато говорите, опитай да откриеш дали може да ти каже нещо, което да ни е от полза или да ни отведе до нещо, което да ни е от полза. Защото ако не открием нищо, Соломон ще приеме сделката. Ще накисне Бени Коен за поръчково убийство и сам ще понесе наказанието си. Ще го лишат от адвокатски права и дори и да лежи по-малко от седем години, от затвора ще излезе друг човек. Сякаш през цялото време е бил в кома и не се е възстановил напълно. Нито неговият живот, нито твоят, ще бъдат както преди.

Ласитър взе второто мохито и отпи голяма глътка. — И, дявол да го вземе, Виктория, ще направя всичко възможно това да не се случи. Ако съществува начин това дело да бъде спечелено, ще го използваме. Заедно. И вие двамата ще можете да живеете в мир.

Очите на Виктория се наляха със сълзи. Въпреки дрязгите им изпитваше някаква привързаност към Ласитър. Вихрушка от емоции, които не можеше да изрази, защото той щеше да ги изтълкува погрешно. Тя обичаше Стив. И в същото време изпитваше някаква надигаща се топлота към Ласитър — добър човек, корав като дъб. Ако не обичаше Стив, този човек бил…

„Не, няма да продължавам с това“.

Протегна ръка през масата и хвана ръката на Ласитър. Стисна я продължително, нежно.

Той набоде парче реване на вилицата, усмихна се и каза:

— Код „жълто“, малката.

Бях впечатлен от бързината, с която работеше Виктория.

Отне й само час и двайсет минути, за да открие квитанциите за платената сметка и върнатата сума, които бяха на името мъжа.

Джералд Хостетлер.

Един ден през април той плаща 5328 долара с картата си Мастъркард в клуб „Анастасия“. Двадесет и четири часа по-късно сумата е възстановена от човек с инициали Н.Д. Трябваше да е той. И тя.

Виктория откри останалото с помощта на Гугъл. Едно бързо търсене установи, че същата седмица през април в „Идън Рок“ е имало конгрес на производители на закуски. Един от ораторите бил Джералд Хостетлер, който изнася доклад на тема „Брандиране на уникални закуски през двадесет и първи век“. На страницата на конгреса Хостетлер беше записан като президент на „Хостетлер Претцели и Чипс“. Имаше снимка на мъж на около трийсет и пет, с бяла престилка, с поднос претцели за бира в ръце. Имаше руса коса, която започваше да отстъпва назад, което увенчаваше челото му, и усмивка, която показваше, че си обича работата.