Пол Ливайн - Ези-тура

— Не, но обещах да му се обадя днес. Ако настояваш, мога да поискам още време.

— Какво!? — Виктория ме изгледа гневно, после Соломон, после пак мен. — Вие двамата не може сериозно да обмисляте такъв вариант!

— Не зависи от мен — отговорих. — Аз не бих приел такова предложение и не бих посъветвал клиента си да го приеме. Обаче партньорът ти е човек с опит. Ако прецени, че е в негов интерес да приеме, няма да ме чуеш да крещя за истина, справедливост и американски ценности.

Тя се обърна към любимия си.

— Стив? Какво мислиш?

— Доживотна присъда. Губя те завинаги. Животът губи смисъл. — Погледна ме. — Числата подлежат ли на промяна?

— Пинчър не би започнал с най-добрите за нас условия, така че според мен има място за пазарлък. Искат да пипнат Бени Коен на всяка цена и си мисля, че не е изключено да те направят почетен жител на града и да устроят празничен парад в твоя чест, само и само да им го дадеш.

— Реалистично, Ласитър. Какво можеш да ми издействаш?

— Пинчър предложи десет. Мога да контрирам с осем. Това прави реално излежани шест години и…

Още пресмятах, когато Соломон каза:

— Девет месеца. Шест години и девет месеца. Мога да ги излежа.

— Стив! — ахна Виктория. — Какво, по дяволите…

Той не отговори.

— Джейк!?

Мълчах. Комуникацията й с нейните двама мъже днес не вървеше добре.

Погледът на Соломон беше ясен и съсредоточен.

— Ласитър — каза той. — Единственият начин да взема това решение е да ми дадеш прецизна оценка на шансовете ми в делото.

За разлика от повечето ми клиенти, той подхождаше аналитично. Това ми допадаше.

— Още не знам. Всичко е обтекаемо и се променя всеки ден. Искам да се срещна с Бени Коен.

— Ще разговаря ли с теб?

— Пуснал е хора да ме следят. Мисля, че ще се съгласи да разменим няколко думи.

— За какво? — попита Соломон.

— Той се пита дали знаем къде е Надя. Аз се питам дали той знае нещо, което би могло да помогне на защитата ни. Ще поиграя на котка и мишка с него. Ще седна със самия дявол, за да не допусна да те осъдят за убийство.

— Или да се съгласи на фалшиви признания — добави Виктория.

— И това — казах. — В момента обаче Бени Коен е единствената пътека, по която можем да вървим.

От паркинга на затвора проведох два телефонни разговора. Първо потанцувах с Рей Пинчър, за да спечеля още време.

Контрапредложението за осем години било „в рамките на възможното“, съгласи се той. И, разбира се, Соломон можел да размишлява два дни. След това обаче — решение.

Последва пълното с неизвестни обаждане до мобилния телефонен номер, който ми бе дал Мануел Домингес. Бени Коен отговори с лениво:

— Господин Ласитър, очаквах това обаждане от известно време.

Виктория седна до мен и подкарах по 1-95 до края, където влизаше в магистрала „Южен Дикси“. Наречена още US 1. Свихме наляво по „Леджун“, минахме покрай мястото, където баба ходеше да лови риба, и продължихме по стария Коултър Роуд под балдахина от японски смокини.

Дъждът беше спрял и когато свихме вляво по Арвида Паркуей, слънцето грееше и от асфалта се вдигаше пара. Това е ежедневно събитие в Маями, а може би и в ада, ако не е излишно да го казвам.

Ченге под наем на портала ни махна да влезем.

Вихме през горичка от тропическа растителност и стигнахме до къщата на Бени Коен, разположена на сто и петдесет метра пристан. Пред къщата можеше да се паркира круизен кораб.

Беше типична за Маями двуетажна баровска къща. Оранжеви керемиди. Високи палми, обграждащи кръгъл паркинг, който можеше да побере лимузините на стотина от най-близките приятели на Коен. Колони от двете страни на входа, за да поддържат втория етаж или за да изглежда сградата по-тежкарска, отколкото е в действителност.

Отпред също така имаше и двама мъже с черни костюми, в този огненогорещ ден. Стояха в сянката на козирката и чакаха да слезем от колата.

— Хайде, да приключваме с това — казах на Виктория.

— Какъв е планът за играта ни?

— Не съм сигурен, че имаме план. Свири по слух.

— Знаех си! — избухна тя и ме срази с гневния си поглед. — Просто си го знаех!

— Съжалявам, но не мога да представям всичките си въпроси в писмен вид и подчертани с цветни маркери.

— Мъже! — тросна се тя, отвори вратата и излезе от колата.

„Изглежда, със Соломон имаме сходни недостатъци“, помислих си.

След като се качихме по стъпалата, двамата мъже ни претърсиха за оръжие, после извадиха уреди, за да ни проверят за микрофони. Единият ни въведе в двуетажно фоайе. От двете страни нагоре се извиваха спирални стълби.