Пол Ливайн - Ези-тура

— Защо ти е тя, щом имаш нас? — Гласът на Марина беше наситен с подозрения.

— Е, може да ви се стори безумно, но приятелят ми Лестър, застрахователят по наводненията, иска да й прати подарък. Някакво бижу, струва ми се.

— Това са глупости — отбеляза Елена.

— Какво искаш? — попита Марина.

Оставих опитите да говоря като застраховател от Минесота и погледнах Елена.

— Мисля, че Надя има проблем, и искам да й помогна.

Очите на Марина се присвиха до цепки.

— Кой си ти?

— Казвам се Ласитър. Адвокат съм на обвинения за убийството на Николай Горев. Много хора търсят Надя и може би искат да й навредят. Тя трябва да ми каже истината за случилото се.

Марина и Елена се спогледаха, а аз си закопчах панталона. Казаха си нещо на руски. В този момент барманът нахълта зад завесата, размахал някаква хартия в месестата си лапа.

— Картата не мина, господин Дуган. Имате ли друга?

— Не е Дуган! — извика Марина.

— Кой е тогава? — попита барманът.

Елена изломоти няколко гневни изречения на руски.

Марина също.

Барманът махна на една от сервитьорките.

— Извикай Алекс! Веднага! Сейчас!

Алекс би трябвало да е братът на Николай, онзи, който обичал да пуска жени от хеликоптера си.

Барманът ме посочи с пръст и каза:

— Ти! Ставай!

Всичко стана много бързо. Двете жени скочиха от канапето и отстъпиха на няколко крачки. Биячът от входа връхлетя през завесата. В същото време от коридора отзад излезе още един мъж. Според разказа на Соломон в края на този коридор би трябвало да е офисът, в който е бил убит Николай Горев. Офисът вероятно беше наследен от брата, Алекс, който сега се приближаваше със свити юмруци.

Беше с черен копринен костюм, италианска кройка, съвършено неподходящ за набитото му тяло. Имаше тъмни очи и рунтав черен мустак. Прошарената му коса вече се отдръпваше нагоре. Реших, че е на около четиридесет. От поведението на останалите личеше, че той е босът. Новият бос.

— Какво искаш, по дяволите? — попита.

Засвири бибоп, саксофон, и едва се сдържах да не затактувам с крака.

— Водех дружески разговор — отговорих.

— Разпитвал е момичетата за Надя — намеси се барманът.

— Защо се интересуваш от тази шлюха ? — попита Алекс.

— А теб защо те интересува защо се интересувам?

— Кой си ти? Задник от ФБР?

— Не. Задник адвокат. Представлявам човека, който беше несправедливо обвинен за убийството на брат ти.

— Несправедливо?

— Брат ти е извадил пистолет и Надя го е застреляла при самозащита.

— Идиотска лъжа! Полицията не намери пистолет. Знаеш ли какво ми се иска да направя с тебе?

— Да ме пуснеш от хеликоптер в дупка, дълбока шестстотин метра?

Това го накара да млъкне за момент, така че можах да чуя саксофона на Чарли Паркър.

— Какво знаеш за това? — Гледаше враждебно. Изведнъж от човек, който задава много въпроси, бях станал човек, който знае прекалено много.

— Че си обичал да пускаш чеченци от военния си хеликоптер.

— Майната им на чеченците.

— И от време на време да пускаш и по някоя жена, която създава неприятности на брат ти.

— Знаеш ли кой е изобретил хеликоптера, а, задник адвокатски?

Барманът и биячът заеха позиции от двете ми страни. Ако ме сграбчеха за ръцете, Алекс можеше без проблем да забие юмрук в корема или физиономията ми.

— Леонардо да Винчи — отговорих.

— Казах изобретил. Не нарисувал на картинка. Игор Сикорски, руснак.

Реших да не му казвам, че Сикорски е свършил тази работа в Щатите и че е забогатял, без да използва момичета в миризлив бар.

— Какво искаш да ми кажеш? — попитах.

— Обичам хеликоптерите. Но в момента нямам и няма как да те пусна от хеликоптер.

— Жалко.

— Имам лодка и мога да те пусна в Гълфстрийм обаче.

За това нямах хитроумен отговор.

— Какво знаеш за дълбоката пропаст? — попита Алекс.

Всъщност нищо. Но явно бях докоснал оголен нерв и исках да пробвам — както зъболекар пробва болен зъб.

— Достатъчно — излъгах.

Алекс Горев се приближи още и навлезе в личното ми пространство.

— Можеш да ми кажеш сега, а мога и да ти пръсна задника от бой.

Спомних си нещо, което Соломон беше чул Николай Горев да казва за дълбоката пропаст: „Надя, знаеш къде е това място. Бижутера знае къде е това място“.

— Знам толкова, колкото знае Бижутера — казах.

Тъмните очи на Горев се разшириха. Бях го изненадал, а той явно не обичаше изненади. Огледа се наоколо. Още двама туристи, жертви, гледаха към нас. Може би мястото започваше да ги притеснява.