Пол Ливайн - Ези-тура

Червеното плюшено въже пред входа изглеждаше не на място. Като празнична гирлянда, омотана около контейнер за боклук. До въжето стоеше типичният бияч без врат, но с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Над вратата пишеше просто „Частен клуб“. Биячът огледа Марина и Елена като че ли бяха непознати и подкани:

— Парола?

Марина промърмори нещо на руски. Биячът кимна мрачно и отвори плюшеното въже към рая.

— Вие, момичета, сте като у дома си в този град — казах, докато се качвахме по протрити дървени стъпала към втория етаж. От отворена врата най-горе се чуваше музика. Не руска музика. Американски джаз. Бих могъл да се закълна, че е „Сантиментално настроение“ на Дюк Елингтън, с Джон Колтрейн — саксофон. Този клуб можеше да е гангстерски и да се управлява от изнудвачи, но пък имаше свястна музика.

Вътре беше тъмно. Марина ни отведе до канапе зад прозрачна завеса, която създаваше впечатление за уединение. Канапето беше достатъчно голямо за трима много близки приятели. Наместихме се — аз отново бях в средата. От двете страни на канапето имаше по саксия с изкуствена папрат. Успях да различа още няколко миниканапета, заети от тройки. Мъже в средата, огнени жени от двете им страни. И още цветя в саксии отстрани.

През прозрачната завеса се виждаше всичко. Сто и петдесет килограмов барман гледаше в огледалото зад бара и говореше по мобилен телефон. Син неонов надпис отгоре гласеше: „Клуб „Анастасия“.

— Шампанско! — извика Елена.

— Perrier-Jouet! — добави Марина.

През завесата дотанцува сервитьорка. Беше с униформа на френска прислужничка, каквито можеш да видиш в порнофилмите. Черно дантелено мини и бяла престилчица с размерите на салфетка, бяла яка, обсипана с блещукащи стъкълца. На десетсантиметровите си токчета приличаше на нападател от Националната баскетболна асоциация.

— Магнум? — подсказа тя услужливо.

— Да! — извикаха едновременно двете ми нови приятелки.

— Но първо шотове водка? — И сервитьорката имаше източноевропейски акцент. Руски или от балтийските страни. Не мога да ги различавам. — Най-добрата руска водка. Няма я по магазините.

— Да! — съгласиха се Елена и Марина.

Водката дойде микросекунда след това благодарете на друга сервитьорка със същото облекло за оргии. Идеята беше да ме напият бързо. Измамата с момичета на бара не е измислена от руснаците, но тези я играеха доста добре.

Напитките дойдоха в големи чаши, не в малки за шотове. Водката беше леденостудена. Изпих моята. Същото направиха и двете ми нови най-добри приятелки. Евтина водка, която дращеше гърлото като ръждиво острие. Тяхната, бях сигурен, беше сто процента вода от чешмата.

— Още по една! — извика Марина.

Сега от високоговорителите долиташе „Нощта има хиляда очи“. Не попверсията на Боби Вий. По-ранното изпълнение с чудесен тромпет и саксофонни рифове, а и завладяващи думи:

Когато дойде третата водка — или беше четвъртата, — казах на дамите, че трябва да отида до тоалетната, и отнесох чашата си в неугледна тоалетна в края на тъмен коридор. Не лъжех. Облекчих се спокойно в пълен с лед писоар, при което стопих почти всичкия лед. Измих си ръцете, наплисках лицето си със студена вода и огледах стените и тавана да няма камери. Нямаше. Излях долнопробната водка и напълних чашата си с вода.

Когато се върнах при канапето за влюбени, беше дошла бутилка от литър и половина, която претендираше да е Perrier-Jouet , мушната в шампаниера с лед с размерите горе-долу на петролен варел. Бутилката беше отворена в мое отсъствие и момичетата вече бяха налели три чаши шампанско.

— Ваше здоровье! — каза Марина и вдигна чаша.

— Твое здоровье ! — добави Елена. — За твое здраве.

— Да се забавляваме! — добавих.

Отпих. Беше истинско. Докато изливах шампанското в гърлото си, зърнах как Марина изхвърли нейното в саксията с ловка чупка в китката. След това се наведе към мен и започна да смуче ухото ми. Извъртях очи и видях Елена да излива питието си в саксията в другия край на канапето. Тези момичета работеха. Не можеха да си позволят да се напият. Аз бях мишената, която трябваше да се лигави в несвяст, когато дойде сметката.

— Пий! — заповяда Елена.

Сега вече Марина бъркаше под сакото ми и пръстите й се насочваха надолу, в посока чатала ми. Усетих дъха й в ухото си, когато ме попита:

— Обичаш ли тройка?