Пол Ливайн - Ези-тура

Розовият бар е място, което трябва да се види. Туристите се тълпят там, пият безумно скъпи напитки и се надяват да зърнат Мик Джагър или Риана, но се примиряват с Глория Естефан или Дуейн Уейд.

Тази вечер беше трудно да се сложат етикети на гостите в бара. Неколцина местни на средна възраст, които празнуват рождени дни. Някакви рокмузиканти, някакви третокласни величия, участвали може би по един сезон в някое реалити шоу, и тип, за когото реших, че е строителен магнат — забавляваше жена с тридесет години по-млада от него. Най-прилично изглеждащите посетители в заведението бяха двама травестити, чиито фризури и грим, изглежда, бяха отнели часове.

Седнах на бара, погледнах менюто, в което имаше само напитки по седемнайсет долара, включително шампанско с плодове, и веднага си поръчах „Джак Даниелс“.

Минаха само няколко минути.

Две парфюмирани жени, блондинка и брюнетка, ме притиснаха от двете страни като кренвирш между две половинки ароматно хлебче. Блондинката беше с копринена минирокля син електрик, с достигащо дълбините деколте, а брюнетката — с червена кожена минипола и бяла блуза, разкопчана оттук до края на света. И двете имаха дълга поклащаща се мита с шампоан комерсиална коса. Едва ли имаха трийсет, но на слабата светлина и под пластовете грим беше трудно да се прецени.

Блондинката прицели деколтето си в мен, грабна лявата ми китка и погледна часовника ми. Надявах се фалшивият „Пике“ да й се хареса.

— Колко ти е часът, мистър?

Ухилих й се насмешливо, с присвити очи.

— Колко ти трябва?

Усмихна се и клепачите й запърхаха.

— Забавен човек! Обичам мъже с хумористично чувство.

— Ние сме туристки от Москва — намеси се брюнетката. И двете говореха с акцент от Източна Европа.

— Искаме да се позабавляваме — добави блондинката.

Посочих значката.

— Аз пък съм от Минесота.

— О-о-о-о-о… — изпъшкаха и двете, като че ли бяха научили нещо вълнуващо.

— Имате ли индианци в Минисода? — Пак блондинката.

— И още как. Имаме чипиуа в Гранд Портидж и О'Джибуа край езеро Лийч.

При тази новина очите им се разшириха. В „Делфините“ имах съотборник, който беше отчасти чипиуа, отчасти сиукс, така че знаех доста за туземното население, включително и как да губя парите си в казината му.

— Какво работиш, забавен хубавецо? — попита блондинката.

— Моята игра са застраховките. — Посочих пластмасовата значка. — Кажете, момичета, под наем ли сте, или сте собственички?

— На гости сме.

— Щото имам страхотна сделка за собственици на жилища. Няма допълнителна премия за кражба на бижута.

Канех се да започна да възхвалявам достойнствата на застраховката живот с удвояване на обезщетението при внезапна смърт, когато брюнетката прокара пръсти през косата ми. Бях използвал малко от гела на племенника ми, за да пригладя четината си, и се надявах пръстите й да не се намазнят.

— Хубава коса, мъжага — измърка тя.

Блондинката мушна ръка под сакото ми и се зае да ме гъделичка по гръдния кош.

— И силен.

Разменихме си имената. Брюнетката беше Марина, блондинката — Елена. Казах им да ме наричат Гас и им се усмихнах по най-милия си начин:

— Приятно ми е да се запознаем.

— Гас, обичаш ли черен хайвер? — попита Елена.

— А-ха. Не съм хапвал от сватбата на братовчед ми, в Хибинг. Предпочитам го пред сушената треска, трябва да кажа. Щом някоя риба трябва да се кисне в луга, за да я ядеш, Гас Дж. Густафсон може да мине без нея.

— Знаем къде има страхотен черен хайвер — подхвърли Марина, точно както се надявах да направи.

— И шампанско — добави Елена.

— Гъделичка ми носа, обаче, мамка му, нали затова живеем?

Двете красавици ме подпряха от двете страни и увиснаха на ръцете ми. Напомняха ми полицаи, които водят „клиент“ към дранголника. Тези двете обаче се облягаха на мен и усещах гърдите им върху ръцете си. Усещането не беше неприятно. Знаех, че нямат намерение да ме хвърлят в пухени завивки. Просто смятаха да ме ошушкат. Усмивките, докосванията им, всичко беше елегантно и гладко, като музика. Надежда за мъжете. Това продаваха, за да си изкарват хляба. И бяха адски добри.

— Да вървим, Гас — подкани Марина. — Тази вечер ще си прекараш както никога досега.

Клуб „Анастасия“ е до Уошингтън Авеню, между Седма и Осма улица, на Саут Бийч. Казвам „до“ Уошингтън, защото входът е откъм малка пряка.

Тъмна уличка с контейнери за боклук, кални локви и ямайска музика от отворените прозорци на апартамент отсреща.