Пол Ливайн - Ези-тура

Имаше и няколко жени без кавалери. Делови костюм тук, хубава рокля там, значка от конгрес още по-натам. Дамите ме оглеждаха, но не припадаха от прегряване. Веднъж една от този сорт ми каза, че съм адски секси, ако си падаш по издута тапицерия. Сега, като се замисля, май точните й думи бяха „издута тапицерия от гаражна разпродажба“. Не знам какво искаше да каже, освен че съм от едрите. Друга веднъж подхвърли, че не изглеждам зле, ако харесваш мъже с набръчкана физиономия и счупен нос. Е, някои жени харесват това, дявол да го вземе. А Виктория не каза ли, че съм здравеняк? Това още витаеше из ума ми.

Не обръщам особено внимание на вида си. Не си падам по лосиони за тяло, изкуствен тен и мъжка козметика. Някога, в дните на Маями Вайс, не носех ленени сака в пастелен цвят и навити до лактите ръкави. При моите дебели ръце и да исках, не бих могъл да си навия ръкавите.

По принцип си падам по стари неща. Имам стари навици, стари приятели, стари ценности. Толкова съм немодерен, че скоро мога пак да стана модерен, като тънките вратовръзки и панталоните, които стигат до глезените.

От Синия бар отидох в „Лив“ — нощния клуб, в кой то играчите от „Маями Хийт“ обичат да се наливат с шампанско и да пеят фалшиво след като спечелят някой шампионат. Беше затворено заради частно парти. Можеше да е строителен предприемач, който празнува откриването на небостъргач, нищо че най-вероятно ще падне при ураган от пета категория. Или скъпа бар мицва или латино кръщене. Или парти, което Доналд Тръмп дава за самия себе си, защото никой друг не би го направил. Така или иначе, не можех да вляза.

Слязох долу, до басейна, където Сияйният бар тъкмо се готвеше да затвори. Въпреки това младият барман ми предложи коктейл „Сияние“, който описа като смес от сода, бъзов ликьор, пюре от пасионфрут, свежа круша и малко водка. Предположих, че не водката не е много, но пък можеш да задържиш чашата за спомен. Двайсет долара, ако проявяваш интерес, какъвто не проявявах. Наоколо се въртяха няколко души по бански и с курортно облекло, но това определено не беше мястото, където би ме заговорила ловуваща руска бардама.

Качих се с асансьора до конферентната зала. Голямото събитие, изглежда, беше конгрес на застрахователни брокери. Речите и заседанията за деня бяха приключили, но бюрото за регистрация все още беше там и отгоре имаше няколко значки с имена, подредени по азбучен ред. Отсъстващи.

Избрах си Гас Дж. Густафсон от Дълут, Минесота. На значката имаше златна звезда, което може би означаваше, че Гас е продал повече застраховки „Живот“ от колегите му със сребърни звезди, но не толкова много, колкото са продали платинените звезди. Значката имаше разтегателна връзка от яркочервена тъкан, така че я окачих на врата си. Сега, казах си, вечерта може да започне.

Платих тежък откуп на пиколото за колата си, която беше доста по-стара от хлапето, което я докара от паркинга. Пусна ми усмивка, която трябваше да му донесе десет долара. Дадох му пет и подкарах на юг по Колинс Авеню към следващата спирка.

Мобилният ми телефон звънна. Отново Виктория.

— Случва ли се нещо? — попита ме.

— Откажи се, Виктория. Партито тази вечер е мое.

— Съжалявам. Току-що излязох от затвора. Стив е доста възбуден. Казва, че би направил точно това, което правиш ти.

— Тогава може би трябва да помисля пак.

— О, стига вече! Двамата ще станете страхотни приятели, когато това свърши.

„Не и ако го посещавам в истинския затвор“, помислих си.

— И още как — отвърнах. — Ще играем скуош всеки вторник.

— Кажи ми какво става?

— „Фонтенбло“ беше умряла работа. Ще опитам още две места.

— Ако имаш нужда от мен…

— Лека нощ, Виктория. Ти си страхотен партньор и когато стигнем до съда…

— Знам, знам. Ще разчиташ на мен.

— Казвам го сериозно.

— Късмет, Джейк. Обади ми се, каквото и да се случи.

Продължих надолу по Колинс и можех да се отбия в „Сохо Бийч Хаус“ или в „Палмите“, в „Рейли“ или хотел „Ес Ел Ес“. Вместо това послушах вътрешния си глас, продължих към все още модния „Делано“ и свих в почти невидимата алея към него, на Седемнадесета улица.

Хотелът беше строен през четиридесетте, след това беше обновяван — меко казано — преди около двадесет години. Откритото фоайе с високи тавани и издутите от бриза бели ленени завеси на прозорците е емблематично, ако не и донякъде клиширано. Има голям бял роял до Розовия бар, чиито стени са розови на цвят. Горе има чисто бели стаи за по 1800 долара на вечер.