Пол Ливайн - Ези-тура

— И още как!

— Ние сме забавни момичета с много трикове.

Ръката й опипваше панталона ми отвън. Имах задача с ясно определена цел, но във всеки мъж има нещо, което не непременно следва инструкции. Можем да се справим с това колкото шимпанзето в зоопарка. Започвах да се възбуждам. Разсъждавах, че е в унисон с ролята ми на турист похотливец.

— О, голям мъж — гукаше Марина в ухото ми. Бях сигурен, че го казва на всеки мъжки индивид от тези, които могат да попаднат в подобно гнездо на паяци.

Жените не преставаха да ми наливат и нямах избор, освен да се наливам, докато те изливаха своите чаши в изкуствената папрат. За щастие държа на пиене, но въпреки всичко започвах да се чувствам доста замаян. Една от келнерките донесе втора магнум бутилка още преди да довършим първата. С нея на сребърен поднос имаше и сметка.

— Време е да открия сметката ви, сър. Трябва ми кредитна карта, ако обичате.

Още докато се качвахме по скърцащите стъпала бях прибрал табелката с „Гас Дж. Густафсон“ в джоба на сакото си. Нямаше смисъл да обърквам келнерката, особено след като на кредитната ми карта пишеше „Тимоти Р. Дуган“. Да, бях в една от сивите зони на практикуването на професията. Когато Хосе Вилялобос ми даде фалшивия часовник, ми даде и кредитна карта на името на Тимоти Дуган. Строго погледнато, не беше фалшива. Вилялобос имаше няколко кредитни карти на няколко различни митични имена. Обаче ето какво беше важното — той винаги си плащаше сметките.

Просто е, разсъждаваше. По-добре било да не плаща от свое име за оборудването, електричеството и водата, които използвал в оранжерията си за марихуана. Добре де, може би неговият адвокат го е посъветвал така. Съдете ме, ако искате. Смятам, че законите за марихуаната са тъпи.

Във всеки случай Вилялобос беше сложил ограничение на картата на Тимоти Дуган специално заради мен. При всеки опит да се изтегли сума над хиляда долара щеше да получи автоматично съобщение, което го предупреждава. Операцията щеше да започне нормално, но той щеше да разполага с пет минути след съобщението, през които да се обади в банката, за да се оплаче, че някой опитва да използва кредитната му карта незаконно. При това обаждане веднага щяха да възстановят парите по картата и да уведомят търговеца, че получената сума ще бъде изтеглена от сметката му.

Тоест разполагах с пет минути, след като картата ми мине през терминала на „Анастасия“. Когато сервитьорката ми подаде химикалка, за да подпиша сметката, Елена и Марина включиха на бързи обороти. Марина разкопча панталона ми и мушна една ръка вътре. О, боже, какви неща само правя за клиентите си! Елена масажираше врата ми. Чувствах се добре и леко сънлив, което беше идеята.

Хвърлих едно око на сметката, без да я разглеждам внимателно. Имаше дванадесет водки, по деветдесет и девет долара едната, за първата магнум бутилка искаха умопомрачителните 5500 долара. Общо 9 процента данък върху продажбите, който клубът така и нямаше да плати на общината, областта или щата, и удобните 20% такса за обслужване, и засега излизаше 8627,52 долара. Това без втората магнум бутилка.

Подписах сметката с почти неразгадаемо „Тимоти Дуган“. Елена и Марина не гледаха какво подписвам. Сигурен съм, че така бяха обучени — да не привличат вниманието на клиента към самата сметка. Марина бръкна под боксерките ми и се зае с господин Чудесни, а Елена гризеше едното ми ухо.

Сервитьорката взе кредитната карта и сметката и ги занесе на бармана, който се справи с терминала за по-малко от десет секунди. След това се усмихна, показа вдигнат палец, че всичко е наред, и продължи с работата си.

Сега часовникът наистина тиктакаше. Имах на разположение пет минути.

— Знаете ли, мисля, че мой колега е идвал тук преди две седмици — казах.

— Какво? — Зъбите на Елена пуснаха ухото ми.

— Приятел от Сейнт Пол. Лестър. Беше тук на среща на застрахователите при наводнения. Каза ми, че бил в някакво руско заведение, пил шампанско. Било адски скъпо, но си струвало. Знаете ли защо?

— Защо?

— Запознал се с едно момиче, Надя. Висока, с черна коса и бяла кожа, сини очи. Прекарал страхотна вечер.

— Надя? — Марина дръпна ръката си от чатала ми, като че ли беше пипнала ацетиленова горелка.

Двете се спогледаха. Край на гризането и пипането. За момент млъкнаха. Чуваше се само музиката, пиано и бас, после се включи тромпет. Приличаше на парче на Майлс Дейвис.

— Мислех, че може би познавате тази Надя — продължих. — Предполагам, че всички вие, момичетата от този бар, сте приятелки.