Пол Ливайн - Ези-тура

— А аз си мислех, че искаме едно и също нещо — изсумтя той. — Справедливостта.

Каза го искрено. Никакъв сарказъм. Отговорих по същия начин, съвършено искрено:

— Джордж, знаеш как винаги се ядосвам и скърцам със зъби, задето системата не работи, нали?

— Да, лазил си ми по нервите с тези неща.

— Не е шега. Имам предвид какво мисля за тези неща. Знаеш го, нали?

— Щом го казваш.

— Така мисля. Наречи го философия, ако искаш.

— Знам. Така наречената правосъдна система.

— Трябва да има по-добър начин. Може би трябва изобщо да премахнем сегашната система с противопоставяне на различни тези пред съдията. Може би трябва да качим трима разследващи съдии в една кола и да ги изпратим в нощта да търсят истината. И каквото кажат — невинен или виновен, — това е.

— Но не е така.

— Именно. Ние с теб сме гладиатори. Излизаме на арената и там има победител и победен.

— Аз само точа меча на щатския прокурор. Той е гладиаторът.

— Все едно, ще се лее кръв. Силният ще победи. Не непременно онзи, чиято кауза е справедлива или е с чисто сърце.

— Но не се каниш да променяш тази система. Това ли искаш да ми кажеш?

— Не тази вечер. Адски съм уморен.

— Е, желая ти късмет тогава, Джейк. И vaya con Dios . Ти и клиентът ти.

— Има и още нещо, Джордж. Соломон не ме нае да търся справедливост. Нае ме, за да победя.

Пет минути след като ченгетата ме оставиха при колата ми, вече се движех на север, по Олтън Роуд, и скоро свих в една денонощна бензиностанция. Лентата в южна посока беше задръстена от Пета улица до Линкълн Роуд заради хайката за алкохол на естакадата „Макартър“ и строежа на Олтън. Общината беше разкопала улицата, за да направи отводнителна система. Крайно време беше. Когато пълнолунието съвпадне с прилива, магазините вадят навън чували с пясък и по улицата може да се кара сърф. Заради глобалното затопляне и повишаващото се ниво на океана Маями Бийч — равни части блата, бариерен остров, пясъчни наноси и направени от човека насипи — потъва под водата.

Свиреха клаксони и шофьорите — пияни и трезви — бяха бесни. Някои стояха до колите си и си крещяха един на друг или просто ругаеха безадресно.

Паркирах до машина за помпане на гуми и оставих двигателя да работи заради климатика. Извадих телефона си от жабката и набрах номера от салфетката на клуб „Анастасия“.

— Альо?

— Ласитър. Можеш ли да говориш?

— Да.

— Ти си русата, нали?

— Елена Туркина. Приятелка на Надя.

— Знаеш къде е тя, нали?

— Да. Тя е добър човек. Мила. Може би прекалено… как се казва… наивна?

— Ще ми кажеш ли къде е?

— Как да съм сигурна, че мога да ти вярвам?

— Имам чувството, че има сериозен проблем с федералното правителство.

— Тя ми каза това, да.

— Познавам хора в кабинета на щатския прокурор. Мога да помогна.

Това беше поне наполовина вярно. Познавах хора. Пропуснах обаче да спомена, че прокурорът, помощниците му и следователите му общо взето ме мразеха. ФБР и щатската полиция също не бяха луди по мен. Това се случва, когато спечелиш няколко дела във федерален съд. Федералните са маниаци и не са доволни да печелят само 97 процента от делата си. Значи, ако ги притиснеш, че са провели незаконен обиск и изземане и са прикрили доказателства, става много вероятно да те третират като обществен враг. Познавам един тип от Департамента по правосъдието, който би наредил въздушни удари по малката ми къща в момента, когато излизам от нея, за да взема сутрешния вестник.

Разбира се, че бих помогнал на Надя, ако можех. Най-много обаче исках тя да помогне на Соломон.

— Ще те чакам след час — каза Елена.

— Къде?

— Не на брега. Знаеш ли къде е руската православна църква?

Мислех си за някаква денонощна закусвалня, но нямах нищо против и църква.

— Ще я намеря.

— Свети Владимир. На Флейгър Стрийт. Там можем да поговорим.

— След час — казах. — Ще бъда там.

Да! Това беше най-добрата новина, откакто се съгласих да представлявам Соломон. Надя държеше ключа към оправдаването му. Елена имаше достъп до ключа. Отивах на църква и може би дори щях да изрека малка молитва и да кажа „благодаря“ на Шефа.

Излязох от бензиностанцията и подкарах на север по „Олтън“. Умни хора от насрещното движение правеха обратен завой и се насочваха към естакадата „Винишън“, която минава през няколко изкуствени острова, докато стигне сушата. Тя е осеяна с опасни дупки, но когато не е затворена за ремонт, по нея излизаш на Петнадесета улица, до мястото, където по-рано беше редакцията на „Маями Хералд“. Сградата — като толкова много други в Маями — наскоро беше разрушена. Вестникът, доколкото продължава да съществува, сега се намира някъде край Евърглейдс.