Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

Глицки свали стъклото на прозореца откъм своята страна и загледа без особен ентусиазъм подготовката за изтеглянето. Това все пак бе за предпочитане пред възможността да гледа приятеля си. Двамата бяха работили заедно, веселили се заедно, спогаждали се, но общо взето, всичко беше на нестабилна основа. Когато част от работата преминеше в ръцете на някой друг, Глицки ставаше нервен.

Той хвърли бегъл поглед на бившия си партньор. Харди се бе облегнал на вратата, опрял ръка нагоре, прегъната в лакътя, по страничния ръб на прозореца, а пръстите му разтриваха слепоочията. Беше затворил очи.

Шофьорът на влекача дойде до колата им и попита Глицки трябва ли да се направи още нещо.

Двамата седяха в колата и слушаха как бръмченето на влекача замира в тихата нощ. После остана да бръмчи само нагревателят, от който нямаше никаква полза. Глицки го изключи.

Харди отрони дълга въздишка и отвори очи.

— Не можеш да се отървеш, нали? — попита той. — То се възвръща и те завладява.

Понякога Харди изричаше такива неща. Глицки добре знаеше, че ако му угодиш, той ще ти ги обяснява надълго и нашироко. Но този път Харди каза „Баста!“, не си струвало да се говори за това.

Глицки вдигна стъклото на прозореца.

— Искаш ли да те откарам вкъщи?

Харди поклати глава, че не желае.

— С колата съм, Ейб.

— Да, зная. Но може би искаш компания.

Харди спря поглед на обвитото в мъгла предно стъкло.

— Откак Майкъл… — И млъкна. Потърка с длан едното си око. Глицки пак погледна навън, за да запълни с нещо паузата. Майкъл бе синът на Харди, починал в ранно детство. — Във всеки случай аз си казвах, че няма да се тормозя повече с тази гадост. — Заклати глава, сякаш да я проясни. — Кой би решил да убие Еди? — попита той.

Глицки само кимна. Това беше винаги въпросът. И винаги беше по-лесно да се говори за отделните случаи, отколкото да се опитваш да намериш някаква причина за смъртта на хората, които не са ти безразлични. Така че Глицки последва тази линия.

— Виждал ли си напоследък този Еди? Каза ли ти нещо той?

— В какъв смисъл „нещо“? Видях го преди седмица-две, там на неговото място. Каза ми много неща.

— Имам предвид нещо, което да подсказва неприятност. Някой, който да го е ругал? И той да е бил потиснат от това?

Харди извърна очи от арматурното табло.

— Какви ги приказваш, потиснат?

Глицки се сгуши в палтото си:

— Човекът умира сам на паркинг с куршум в главата и револвер в ръка. Възможно е да го е извършил сам.

Харди взе присърце това. Каза:

— Не, не е.

— Окей, просто ми хрумна. Ще хрумне и на Грифин.

— Какво? Да не би да е от вчера в полицията? — Свали до долу стъклото на прозореца и плъзна поглед по паркинга. — Никой не идва на такова място, за да се самоубие. Просто някой те довежда тук и те убива. Или пък се среща с теб тук и те очиства.

Нямаше луна. Мъглата беше неподвижна. Улична лампа зад тях озаряваше паркинга с ням, ослепителен, жълтеникав кръг светлина. Харди има право, помисли си Глицки. Това е място за убийства.

— Освен това — продължи Харди, — Еди не е от хората, които се самоубиват. Както се казва, не е от този тип.

Вдигна стъклото до горе.

— Добре — съгласи се Глицки. — Нали си го познавал.

— Избий си от главата евентуалното самоубийство, Ейб. Не е било така.

— Не споря.

Но Харди отново бе се взрял пред себе си и не го чу. Рязко отвори вратата на колата.

— По-добре да си вървя. — Обърна се към Ейб. — Навярно ще държа връзка с теб.

Харди се озова пред вратите на заведението, в което работеше и влезе. Мозес стоеше до барплота. Не беше си ходил у дома. Шестима късни клиенти — четирима до барплота и други двама на една маса — убиваха времето си до последния призив за затваряне. Уили Нелсън пееше по джубокса „Звезден прах“. Никой не мяташе стрелички. Харди поспря, за да огледа обстановката. Това беше истински втори дом за него.

— Хей, Диз! — И Мозес механично се зае да му налива „Гинес“.

— Защо си тук?

— Пратих Лин да си отиде рано. Щяла да прислужва в някакъв бар.

Харди придърпа едно столче пред крановете. Протегна ръка и спря струята силна тъмна бира. Чашата бе около две трети пълна.

— Какво да я правя сега тази чаша? — попита Мозес и обветреното му лице се набразди от весели бръчици, които щяха да се окажат почти напълно безполезни през следващите седмици. — Пак ли си започнал да слабееш? Престанал си да пиеш „Гинес“ и искаш да фалирам, така ли?

Харди не можеше нищо да отвърне на това. Окашля се, свали шапката си и я остави на барплота.