Джон Лескроарт - Мъртвият ирландец

Ейб имаше желание да си отиде вкъщи. В момента работеше по четири убийства, едното от които разследваше вече шестнадесет месеца. Фигуративно казано, чинията му беше пълна и би искал да се поразтовари. Пристъпи от стаичката си.

— Ще отидеш ли ти? — попита той Грифин.

— Къде е това? — обърна се Грифин към новия колега.

— В Кандълстик.

— Не. Бейзболът е досаден — отвърна Грифин.

— Добре, ще се заема аз — каза Ейб с неохота. Редно беше и Грифин да иде там с него. Би казал, че в отказа на Грифин има личен елемент. Нещо назряваше помежду им.

А то не бе приятно за Ейб.

„Гигантите“ победиха „Филаделфийците“ с 4:3.

След последния аут Харди остана на мястото си, пиеше бира и чакаше тълпата да намалее. Бяха спрели да сервират бира на трибуната след осмото подаване, той бе отишъл до бюфета и си купил три, които да му стигнат до края на играта. Останала му бе една, отворена, но недокосната — в дълбокия джоб на връхната му дреха.

Лампите, които осветяваха терена, не бяха изгасени. Харди хвърли поглед надолу към мястото, където бе паднал нещастникът. Бяха прекъснали играта още по средата на седмото подаване, когато се очерта победа за „Гигантите“. Тогава те имаха двама играчи в атака, нито един извън играта и Уил Кларк беше в активна позиция.

Повечето зрители си бяха отишли. Стори му се, че са останали едва ли не само полицаите, затова стана от мястото си и залъкатуши покрай седалките, като отпиваше по малко бира.

Мястото беше оградено с жълта лента. Дийкс се бе изтегнал в ленива поза, отпуснал крака на седалката пред себе си. „Пумата“ — Рейф Кугат, партньорът на Дийкс — разговаряше с един от техниците. Готвеха се да вдигат тялото.

Харди усети нечия ръка на рамото си и се обърна.

— О, Ейбрахам, приятелю! — възкликна той. Сетне му хрумна мисъл, която изрази гласно: — Това убийство ли е?

Ейб Глицки се ухили и белегът, който разсичаше устните му, побеля. Преди петнадесет години той и Харди бяха в една патрулна двойка. Още си пращаха картички за Коледа.

— Видя ли как стана това? — попита Ейб.

— Не, следях играта.

— Още те привличат престъпленията, а?

Против волята си Харди леко се засегна от сарказъма. Отговори:

— Чета спортната страница във вестника, а понякога и кулинарните специалитети. Събирам текущата си информация чрез бара.

Глицки повдигна глава.

— Тези ниски парапети! — каза той. — Деца се навеждат над тях, за да видят по-отблизо изпълнението на фаулите. Трябва да се поставят мрежи или нещо такова.

Трима вдигнаха чувала с тялото и го понесоха над седалките. Друга група ги чакаше на циментовите стълби. Носилката също чакаше — пред наклонената плоскост, по която щеше да се спусне.

— Донякъде съм изненадан — каза Харди, — че си направихте труда да дойдете и извършите огледа.

Повдигна леко рамене.

— Паради — беше отговорът, — все ни се струват недостатъчни. — Бяха застанали пред един блок от групата. Харди се запита защо самият Ейб е тук, ако не се касае за убийство.

Глицки присви устни и се замисли за миг.

— Дълга история — рече накрая той. — Политика.

— Ти? Мислех, че не се занимаваш с това.

Глицки направи гримаса.

— Винаги съм мислел, че си политически настроен — продължи Харди, — щом напредваш в службата. Сега ти се налага да използваш политиката, за да си по-стабилен.

— Питах те дали желаеш, Карл. А не дали е нужно.

Настъпи пауза.

— Окей. Съжалявам. Всъщност положението е овладяно.

— Описанието какво е?

— Мъж от бялата раса, около двайсет и пет годишен, предполага се, че е Кокран, Едуард. С един куршум в главата…

— Установете къде е станало това — каза Харди.

— Какво? Продължавайте — каза Ейб по радиостанцията.

— Установете къде е станало — повтори Харди. — Познавам едного на име Ед Кокран. Дано не е същият.

Новакът Джомети се връщаше откъм оградата покрай канала.

— Добре ли си? — попита Грифин.

Момъкът се опита да си придаде вид на храбрец, дори се усмихна, но не сполучи. Лицето му беше пепелявосиво дори на ярките светлини на лампите, необходими на техническите лица и фотографите. Долната му устна висеше, сякаш бе получил удар и устната се бе подула. Очите му още сълзяха като на някои хора наскоро след повръщане.

— Съжалявам — каза той.

Грифин се обърна, за да огледа трупа.

— Всекиму се случва. Ще свикнеш.

Не, рече си той. Не казах истината. С това изобщо не се свиква. Можеш само да си наложиш да не реагираш по този начин. Пак стомахът ти ще се бунтува, пак ще ти се вие свят, пак главата ти ще отмалява и ще се чувстваш зле, но щом искаш да вършиш работата на полицай от Криминалния отдел, трябва да преместиш това чувство на друга плоскост.